Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Лус… Поклати глава. По дяволите, явно мислеше прекалено много за нея, щом беше почнал, да вярва в тия неща. Напълни каната до мивката с вода и едно по едно, поля растенията на Есперанса. Не можеше да ги остави да умрат, независимо какво ставаше — или не ставаше — между него и Лус.

Той обичаше старата жена. Тя никога не беше казала лоша или груба дума за някого. Винаги го посрещаше, със сърдечна усмивка и с нещо за ядене, отнасяше се с него, като с принц, когато им идваше на гости, и често се шегуваше, че мисията в живота й е, да го нахрани добре. Двамата имаха специална връзка помежду си, или поне така му се искаше да вярва. Доставяше му истинско удоволствие, да пазарува с нея. Разказваше му истории, за внучката си от времето преди да се срещнат, неща, които Лус никога не би му споделила. Как като малка е пеела на дърветата и цветята, как любимата й храна е бил сладоледът и как не се е пускала от ръката на Есперанса с дни, след смъртта на майка си. Често след края на обиколката им по магазините, когато я връщаше у дома й, го сръгваше в ребрата, намигаше му и питаше: „Е, кога ще се ожениш за внучката ми?“ Той я обичаше заради това. Така му показваше, че го одобрява, а одобрението на Есперанса означаваше много за него.

Съли остави каната и тръгна обратно по коридора. Спря за секунда на прага на спалнята на Лус. Лилаво-розовата стая беше като стая на дете, но той знаеше, че Лус беше зряла жена, поела на крехките си плещи огромна отговорност много по-рано, отколкото би трябвало. Уважаваше я, че беше напуснала колежа, за да си намери работа, особено, като знаеше, колко много искаше да учи и да получи диплома за социален работник. Точно тогава я беше срещнал за пръв път. Облегната на шкафчето си в коридора на държавния колеж, с един крак опрян на стената, забила нос в книгата си. Трябваше да се изкашля три пъти, за да я накара да вдигне глава. Един поглед в светлосините й очи, замрежени от гъстите черни ресници, и той беше напълно обсебен от това момиче.

Най-много обаче я обичаше, заради сърцето й. Тя много приличаше на баба си, макар да не го виждаше. По някаква причина, нямаше самочувствие. Винаги се критикуваше — че е прекалено закръглена, че лицето й е прекалено обикновено, косата й — прекалено гъста. Да, Лус не отговаряше на представата за модел от списание, но той никога не беше и искал да е такава. Независимо колко пъти й казваше, че е красива, тя винаги тръсваше глава и отказваше да му повярва. Беше си втълпила тази налудничава мисъл, че никога няма да е толкова красива като майка си.

След смъртта на баба й, Съли се притесняваше, че Лус ще се срине. Тя обаче изригна навътре в себе си, така, както беше чел, че правят черните дупки. Цялата светлина, която носеше, потъна, в някакво дълбоко, мрачно място. Съли прокара пръсти през косата си; чувстваше, как болката в сърцето му се засилва и се страхуваше, че то няма да издържи. Откакто тя тръгна, на това безумно пътуване, беше имал много време за мислене. Вече разбираше, защо толкова силно копнееше, да го направи. Просто му се искаше, да може да тръгне с нея. Но защо не отговаряше на съобщенията, които оставяше на телефона й? През последните дни, беше получил само едно съобщение от нея, в което му казваше, че е добре, че е загубила зарядното на телефона си и ще му се обади, когато си купи ново. И да не се притеснява. Как, по дяволите, да не се притеснява? Все едно му казваше, да не диша!

Внезапен звън наруши тишината в къщата. Той се стресна, а сърцето му се изпълни с надежда. Може би беше Лус, която щеше да остави съобщение, помисли си веднага. Телефонът звънна пет пъти, преди да се включи секретарят. Съли пристъпи по-близо до него и се заслуша. След сигнала за запис чу женски глас.

— Ало? Ало? Estas aqui? Por favor 24 24 Там ли си? Моля те! — исп. ез. — Б.пр. Моля те, отговори!

Съли замръзна на място. Не познаваше гласа.

— Мами, аз съм. Знам, че мина много време. Какво мога да кажа… Не мога да залича всички тези години. Но съжалявам. Perdona me, мами.

Съли почувства болката в гласа на жената и се зачуди дали да не вдигне телефона. Постави колебливо ръка на телефонната слушалка.

— Мами, ако не си там, моля те, звънни ми. — Жената остави номер и Съли се втурна да търси лист и химикал, за да го запише. — Моля те, дори ако само ще ми кажеш, че повече не искаш да ме чуваш. Моля те, обади ми се. — Гласът на жената секна изведнъж.

Съли се впусна към телефона, но беше прекалено късно. Чу сигнала за прекъсване на връзката. Бавно постави слушалката обратно на мястото й. Това явно беше лелята на Лус, онази, с която тя не беше успяла да се свърже. Лус почти не говореше за семейството си, но той знаеше, че беше тръгнала за Сан Антонио да се срещне с леля си. Нейната тия Мария. Помнеше го, защото й беше помагал да търсят из бюрото адреса и телефона й.