Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

— Напълно. Една мъдра жена някога ми каза, че ни е писано да открием, къде ни е писано да бъдем.

Маргарет отметна главата си назад и се разсмя, от все сърце. Лус отклони очи от пътя, за да я погледне. Приятелката й беше разцъфнала. В цялото й изражение имаше една нова решителност, сякаш се беше открила напълно за новите впечатления, чакаше ги, търсеше ги с всичките си сетива, както Серена, когато надушеше някоя миризма.

— Ей, забави и отбий за минута — възкликна Маргарет. — Искам да спрем.

— Защо? Нещо не е наред ли?

— Не, просто го направи!

Лус намали и след малко спря на банкета. Вдигна Серена на ръце, а Маргарет се измъкна от колата и влезе в полето край пътя, грейнало от безбройните оранжеви цветя. Вървеше сред стъблата с безгрижната радост на дете, играещо си в полето. Наведе се да откъсне няколко цветчета, замахна разсеяно с ръка, за да прогони някаква буболечка, а когато се изправи, цялата сияеше. Слънцето светеше право в лицето й и тя сякаш беше попила, искрящите цветове, които я заобикаляха. Тук е, като у дома си, помисли си Лус, докато я наблюдаваше как се връща към колата с цветята в ръка.

— Това за какво е?

— Знам, че не са невени, а простички полски цветя, мексикански звезди, както ги наричат тук — другото им име е Cosmos bipinnatus. Но си помислих, че ще бъдат хубаво допълнение за кутията на баба ти, за нейната ofrenda — възкликна Маргарет и се изчерви почти като цветята.

Час по-късно, тъкмо когато слънцето залязваше, Лус видя за пръв път смътните очертания на Сан Антонио. Докато пътуваха натам, започна да разбира и защо хората постоянно вдигаха толкова шум за небето на Тексас. Поети, писатели, художници, баби и дядовци, които разказваха истории на внуците си — всички се опитваха да открият думите и цветовете, за да пресъздадат нещо, което не можеше да бъде напълно уловено от човешките ум и ръка. Видът на тексаския залез, простиращ се към безкрайността в толкова свръхреално червено и оранжево, че отричаше всяко сравнение и описание, караше Лус да вярва, че трябва да има някаква по-висша сила, която да го е създала. Само Бог можеше да рисува така.

Потрепери леко от притеснение, чудейки се какво ли я очаква в този град, който е бил първият американски дом за нейните прапрадядо и баба. Тя беше четвъртото поколение, което минаваше през него, нейното родословие беше така тясно свързано с града, както беше и с малкото планинско селце в Мичоакан. И все пак, докато приближаваше към високите сгради, издигащи се на хоризонта пред нея, се чувстваше, като обикновен турист, който идваше за пръв път по тези места. Пътуваше от цяла седмица и не знаеше нищо повече отпреди, за рода си, който се беше установил тук преди поколения.

Избраха скромен мотел, в покрайнините на града. Нямаха голям избор, защото бюджетът им беше ограничен, така че се спряха на най-евтиния, в който намериха свободна стая. Веднага усетиха, че въздухът вътре беше застоял, а шарените полиестерни завивки на леглата и пердетата, направо ги смаяха — бяха, като пренесени, директно от 70-те години на миналия век.

— А дори и тогава, е трябвало да застрелят декоратора — заяви Маргарет.

Всичко беше миниатюрно — мъничък бял хладилник, съвсем малка кафе-машина, мини шкаф, върху който беше поставен малък телевизор, а в банята имаше почти незабележими бутилчици, с шампоан и лосион за тяло. След къмпинга обаче, стаята им се стори, като петзвезден хотел. Лус се засмя доволно, когато изми косата си с шампоана. Никога не се беше наслаждавала толкова, на горещата вода, която се стичаше по тялото й. Намаза се и с лосиона, за да овлажни сухата си кожа, като внимаваше, да остави достатъчно и за Маргарет.

Когато приключи, огледалото в банята беше замъглено. Взе кърпа и изтри парата от него. Докато търкаше, отражението й постепенно се появи на стъклото пред нея. Движенията на ръката й се забавиха, после спряха и тя се загледа в това, което то показваше. Гърдите й все още бяха едри, а бедрата закръглени, но цялото й тяло изглеждаше някак по-издължено, извивките му бяха по-остри. От къде се беше появила тази очертана талия? Обърна се настрани. Колко килограма беше отслабнала? Да, беше забелязала, че през последната седмица дънките й висяха малко, но бе прекалено заета, за да се занимава с такива неща. Дори след всички тези години със Съли, който постоянно й повтаряше, че е красива, тя все още се притесняваше от едрите си бедра. Често, когато сядаше в скута му, нарочно се накланяше към облегалката на стола или на седалката, за да не му се стори, че е прекалено тежка. Или пък му се караше и сопваше, когато я пощипваше по тлъстинките отстрани на талията й или слагаше ръка на корема й. Сега тлъстинките бяха изчезнали.