Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Изплакна кофата и внимателно прибра метлата, парцала и препаратите си за чистене. След като го направи, свали мръсната си престилка, освободи косата си от ластика и отиде право в градината. Малкото оградено пространство, опряно до вътрешния закрит двор на сградата, беше нейното убежище. Собственикът й беше разрешил да засади там растения на нейни разноски, стига да се грижеше за тях. Марипоса се сприятели с мексиканците, които поддържаха зелените площи и дворовете на къщите в квартала, и те й помогнаха, като доставиха почва и я обработиха достатъчно, за да може тя да сади в нея. В замяна тя споделяше знанията си за земеделието и им даваше разсад от растенията, които отглеждаше. Градината си струваше целия труд и душа, които влагаше в нея. Тя беше нейното спасение.

През последните три години, в които се изчистваше, имаше моменти, когато я обземаше толкова силно отчаяние, че смяташе, че няма да издържи още един ден, без да вземе дозата си. Моменти като този. Във всички тези критични мигове, когато ръцете й трепереха и червата й се обръщаха, тя отиваше в градината си. Заравяше пръстите си дълбоко в земята и стискаше буците пръст, вдишваше тежката миризма и се чувстваше отново свързана, с изначалния източник, който я правеше част от нещо по-голямо, по-древно и вечно.

Майка й често й беше казвала, че когато се отпусне на колене, докато работи в градината си, намира покой и сила. Есперанса беше дала име на тази сила — Бог. Марипоса беше изгубила вяра, в благия и добър Бог на майка си, но не можеше да отрече съществуването на някаква по-висша сила, затова създаде градината като свое светилище, като свой храм. Всяко цвете, което отглеждаше, всяко семе, което засаждаше, всяка пеперуда, която пускаше, да лети на воля, беше нейната молитва и тя я предлагаше на тази загадъчна сила, със същото чисто сърце, с което като дете палеше свещичка в църквата. Днес даровете й бяха в чест на майка й.

За Марипоса, пеперудите, които долитаха всяка година в градината й, бяха знак, че молитвите й са чути. Особено се радваше на пеперудите монарх, тези величествени посланици на богините, които й даваха поне някаква малка надежда, че макар майка й, да си беше отишла, скоро тя щеше да се събере отново с дъщеря си.

Чу скърцането от отварянето и затварянето на тежката желязна врата на градината. Беше време за следобедната почивка и хората от апартаментите в сградата, имаха навик да идват в патиото по това време, за да си поклюкарстват, често с бири или други питиета в ръка. Марипоса не можеше да понесе, в този миг, в който скръбта й беше все още съвсем прясна, безцелните разговори, затова бързо събра нещата си в торбата и се приготви да си тръгне.

— Марипоса?

Стресна се, от гласа на Сам. Вдигна глава и го видя да стои в края на градината. Беше облечен в обичайната си синя карирана риза, разкопчана свободно на врата и запасана в дънките му. Голямата сребърна катарама на кожения му колан представляваше някакъв индиански символ.

Тя се изправи бавно, дъхът й беше заседнал в гърлото. Сам беше останал при нея с часове, след като научи за смъртта на майка си. Беше я намерил в градината, върнал в апартамента й и останал с нея, чак до късно вечерта, докато най-накрая беше заспала. Смътно си спомняше, как й беше помогнал да измие калта от ръцете си и как седеше до леглото й, където тя хлипаше неутешимо. Не го беше виждала от два дни и въпреки отчаянието си, той й липсваше.

Сам се усмихна и вдигна ръка, за да докосне небрежно шапката си за поздрав. Погледът му обходи градината. Устните му се извиха доволно, оценявайки това, което виждаше, после насочи вниманието си, отново към нея.

— Градината ти е красива.

— Благодаря ти.

— Пропусна урока си по езда — каза той, провиквайки се високо.

— Не можах да дойда. Знаеш защо.

— Но Опал не знае. Липсваше й.

— И тя ми липсваше — отвърна тя с пресипнал глас и усети как поредната вълна на скръб се готви да се излее от очите й.

Започна да сваля бавно ръкавиците си, като се опитваше да се овладее и успокои. Дори когато си поемаше дъх, я болеше. Чувстваше се, като отворена рана, която не беше имала време да се изцери.

— Марипоса, ще дойдеш ли при мен или аз да дойда при теб, защото не желая да крещя през градината?

— Идвам.

Мина по пътеката между ехинацеите и астрите и застана до него, макар и на известно разстояние, в сянката на патиото. Беше доволна, че никой от обитателите на сградата не беше слязъл още, за да могат да си поговорят на спокойствие. Вдигна ръка да избърше капчиците пот от веждите си, осъзнавайки, че дънките и ризата й бяха влажни и изцапани с пръст от работата й в градината.