Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Щом приключи, вдигна глава. Офелия имаше леко объркано изражение.

— Не ти ли хареса? — попита я Лус.

— Не, обичам тази история. И на мен ми е една от най-любимите. — Поклати глава. — Но си разбрала погрешно част от нея. Не богинята Шочикетцал донася цветята и пеперудите на света. А бог Кетцалпапалотл.

Лус почувства, как страните й пламват, от възмущение.

— Баба ми е разказвала тази история, милион пъти.

Офелия тръсна глава.

— В училище, в Мексико, учехме всички митове на ацтеките, цялата им култура. Мексиканците си падат много по насекомите, особено по пеперудите. Голяма част от тези богове и богини са доста объркани в главата ми, но Шочикетцал си я спомням много добре, защото е леко извратена. Най-лесно я запомних! Тя е богинята на красотата и насладата. Следвала воините на бойното поле и правела любов с тях в мига на смъртта им — с пеперуда в устата си. Буквално. Не можеш да забравиш нещо такова, нали? По този начин им давала кураж, а ако воините умрели, било нещо като гаранция, че след смъртта си щели да отидат в тайната й градина, високо в планините. Кетцалпапалотл обаче е богът на пеперудите. Всъщност това е името, с което ацтеките наричали пеперудата монарх. Има си даже храм, близо до Теотихуакан. Ходила съм там, като малка. Много е красиво. Трябва да отидеш, когато стигнеш в Мексико.

Лус се облегна назад, на стола си и поклати объркано глава. Бебето издаде тихички гукащи звуци и веднага, привлече вниманието на Офелия. Тя махна пелената й, провери памперса и като видя, че е сух, несръчно се опита, отново да повие дъщеричката си. След много мърморене и пуфтене, успя някак си да се справи и я гушна. Когато малката се успокои, Офелия с въздишка отметна немирния кичур коса, който все влизаше в очите й. Погледна към Лус и й се усмихна благо.

— Хей, Лус, така става и с приказките, нали? Всеки променя историята, за собственото си дете. Може би, баба ти е искала да имаш пеперудите и богините накуп. И на мен, твоята версия ми харесва повече. Жените, така или иначе, вършим цялата работа на тоя свят.

Погледна към бебето си.

— Нали така, mi amor? — Наведе се и целуна челцето на дъщеричката си. После се засмя уморено. — Освен това, кой може да запомни имената на всички тези ацтекски богове? Толкова са много — на огъня, на дъжда, на цветята, на слънцето, на пеперудите… И все започват с Шочи и завършват на — кетцал и други подобни.

Лус не отговори. Беше невъзможно, дори да си помисли, че Есперанса може да не е разбрала историята правилно или че я е променила нарочно. Но Офелия изглеждаше толкова сигурна…

Вратата се отвори и Маргарет надникна предпазливо в стаята. Русата й коса се вееше свободно, пусната като вълна. Погледна нервно към Офелия, после и към Лус.

— Съжалявам, че ви притеснявам. Сестрата каза, че остават, само още пет минутки от свиждането. Чудех се… всъщност, се надявах… Може ли да видя бебето?

Лус усети, как в стаята сякаш стана по-студено. Погледна към Офелия и видя, че тя беше свъсила вежди.

— Маргарет ме приюти, през изминалата нощ — каза бързо, за да разбере Офелия, че отношенията между тях се бяха променили.

— О, така ли? Много мило. Ъъъ, влизай, моля те — отвърна Офелия, но тонът й беше все така сдържан и напрегнат.

Маргарет се приближи колебливо, очите й не се откъсваха от бебето.

— Толкова е малка — отрони тя, с възхищение в гласа. — Прелестна е.

Защитната стена на Офелия беше преодоляна в миг и тя се усмихна, против волята си. Погледна отново момиченцето си.

— Два килограма и петстотин — каза с гордост. Видя копнежа, в очите на Маргарет и неохотно предложи: — Искаш ли да я подържиш?

Маргарет беше смаяна и отстъпи назад.

— Аз? Никога досега не съм държала бебе. Не и толкова малко.

— Шегуваш се, нали? Е, лесно е. Дай си ръцете — инструктира я Офелия.

Русата жена пристъпи напред и застана, като вцепенена.

— Вземи я лекичко. Тя не хапе. Все още няма зъби! — Офелия внимателно постави бебето в прострените й напред ръце. — Сега придържай главичката й. Леко! Точно така.

Маргарет стоеше неподвижно, държейки сковано бебето. Лус хвърли поглед към Офелия, който я питаше: Сигурна ли си, че е безопасно? Тя само сви рамене, с уверена усмивка, после се загледа отново в момиченцето си.

— Искаш ли да седнеш?

— Не — каза рязко градинарката. — Ще постоя така.

Взираше се съсредоточено в личицето на бебето. Секундите минаваха и Лус с изненада, забеляза промяна, в обичайното непоклатимо поведение на новата им позната. Сигурно така изглеждаха пукнатините в арктическите ледници — дълбока цепнатина и изведнъж, ледът започва да се топи. Очите на Маргарет бяха пълни със сълзи.