Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Маргарет вдигна ръка, като за поздрав, а не за сбогом.

— Късмет!

Момичето се обърна и очите им се срещнаха.

— Ние сами, създаваме своя късмет.

Лицето на жената на тротоара замръзна.

Лус свали прозореца, от своята страна и й помаха за последно.

— Добре, бабо… Отново сме на път.

Включи на задна и обърна колата. Тъкмо превключваше на първа скорост, когато чу гласа на Маргарет.

— Лус, чакай! Спри!

Лус извърна глава и я видя, да тича след колата, махайки с ръце във въздуха. Наби спирачки, намали и отби отново в алеята.

Маргарет изтича до колата и се облегна, за да си поеме дъх.

— Промених решението си — каза тя развълнувано. — Искам да дойда с теб! Може ли?

— Да! — отвърна Лус и се взря с изненада, в широко отворените очи на Маргарет. Беше видяла същото отчаяние в нея на закуска, когато говореха за майка й. И когато държеше бебето в ръцете си. Нещо в нея явно се беше пречупило. — Какво те накара да промениш мнението си?

— Всичко — отвърна тя.

След като се овладя, Маргарет се зае с приготовленията си, с типичната си експедитивност. Направи светкавично списък, с нещата, които трябваше да свърши, преди отпътуването си. Първата задача в него, беше да звънне на мисис Пенфолд, която прие новината, за внезапното й заминаване, напълно спокойно и дори я окуражи да си вземе повече свободно време и да се наслади на приключението си. Толкова за притеснението, че мисис Пенфолд не може да се справя без нея, помисли си Лус, с прикрита усмивка. После усмивката й напълно изчезна и тя зяпна, когато чу как Маргарет предлага на Офелия, да живее в апартамента й, докато се завърне, от пътуването. Този жест, я издигна изключително много в очите й.

След миг обаче възхищението й намаля, когато Маргарет каза, че е по-добре да вземат нейния седан, вместо да пътуват до Мексико, с фолксвагена.

— Какво? Не! — извика тя, възмутена от самата мисъл, за това предателство.

— Бъди разумна, Лус. Колата ми е много по-хубава от твоята. Не се обиждай, но това бръмбарче може да не успее да ни докара до там.

— Майка ти, не те ли е учила да мислиш, преди да говориш неща, които могат да засегнат хората?

Маргарет просто скръсти ръце на гърдите си.

— Наричам нещата, с истинските им имена. Колата ти е направо древна, а пътуването е дълго. Моята е много по-сигурна. И, честно казано, Лус, не се сърди, моля те, но има ужасен вид, като взета от някое гето. Виж тази ръжда и всичките очуквания. Не е безопасно, да се пътува, с това нещо.

Реакцията на Лус беше същата, когато за пръв път, видя фолксвагена. Спомни си лицето на баба си, когато й подаде ключовете, толкова беше развълнувана, толкова щастлива, от обещанието, което носеше той, в себе си. Може да не беше, най-хубавата кола на света, но беше най-хубавата, която Есперанса можеше да си позволи. И това бе достатъчно, за Лус.

Тя реши, да се бори докрай.

— Старото момче има силен характер. Освен това, баба ми купи тази кола. Може да звучи налудничаво, но усещам присъствието й в нея. Да вземем твоята ще бъде все едно, да изоставим баба някъде по пътя.

— Естествено, че ще вземем кутията с останките й.

— Не — не се предаде Лус. Това беше нейното пътуване. Нейното и на Есперанса. — Виж, Маргарет, ако искаш да тръгнеш с колата си, направи го. Можеш да ме следваш. Но аз ще карам Ел Торо.

Маргарет направи гримаса.

— Ел Торо?

— Да — отвърна отбранително Лус. — Така се казва. Всяка кола трябва да си има име.

— Моята няма.

— И това е жалко. Моята кола може да е малка, но има сърце, на истински смел бик.

Устните на Маргарет се извиха подигравателно.

— Прилича, по-скоро на вол.

— Вол, говедо, бик — все едно и също е.

— Волът е кастриран бик, който става само за теглене на каруцата. Мисля, че е много по-подходящо име за нашия случай.

Лус потупа нежно капака на колата си.

— Не я слушай, скъпи Ел Торо. Тя просто ревнува.

Новата й приятелка се разсмя, повдигна престорено възмутено очи и махна с ръце.

— Добре де, ужасен звяр такъв. Нека да е Ел Торо!

Лус наблюдаваше, как Маргарет методично опакова багажа си, с истинско благоговение. Есперанса я наричаше практична и грижлива, но тя беше аматьор, в сравнение с жената пред себе си.

— Ти си истински бойскаут, с всички тези неща — каза й тя. — Какъв е девизът ти? Винаги подготвена за всичко?

Маргарет подаде главата си от задната седалка, където в момента подреждаше възглавницата и кутията с останките на Есперанса.

— В интерес на истината, бях отговорник при момичетата скаути.