Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Над главите им, проехтя мощно и страховито гръмотевица, а небето бе разсечено и осветено от светкавица. Маргарет трепна и извърна глава, за да погледне през прозореца.

— Бурята ще ни удави.

Като по даден сигнал, небето се разтвори над тях и буреносен порой се изсипа върху им. Дъждът барабанеше по покрива, със страшна сила, сякаш във всеки момент щеше да го пробие, водата се изливаше толкова мощно, че макар чистачките да работеха с бясна скорост, Лус изобщо не виждаше нищо пред себе си. Намали и вече почти пълзяха по магистралата, а вятърът удряше и поклащаше малката кола.

Маргарет и Серена седяха напрегнати и с широко отворени очи на местата си. Ръцете на жената бяха стиснати в юмруци, но тя запазваше хладнокръвно мълчание. Светкавиците, като че ли се сипеха навсякъде около тях, а пътят приличаше на езеро. Лус беше ужасена, от мисълта, за толкова много вода. Наведе се над волана и присви очи. В далечината напред, забеляза някакъв надлез.

— Ще отбия там — каза тя. — Мисля, че трябва да спрем, за малко.

— Чудесна идея.

Облекчението на Маргарет, пролича ясно, по дългата въздишка, която издаде, когато Лус отби край пътя и изключи двигателя.

След като се скриха под надлеза, барабанният тропот по покрива спря. Останаха известно време така, в благословена тишина. Извън тяхното безопасно местенце бурята продължаваше да бушува, дъждът се сипеше като из ведро, а гръмотевиците и светкавиците се редуваха безспирно.

— Добричкият ми Ел Торо си свърши работата, успя да ни запази сухи — каза Лус.

— Не мисля, че ще стоим тук много. Това е от внезапните, но кратки бури.

Отвориха бутилки с вода, хапнаха няколко енергийни блокчета и помълчаха малко, докато бурята продължаваше да бушува край тях. Серена грациозно скочи на задната седалка и се настани на възглавницата. Лус затвори очи и се облегна назад, заслушана във все по-глухите гръмотевици, докато тъмните облаци се отдалечаваха от тях.

— Мислех си за това, което си говорихме преди малко — каза внезапно Маргарет.

Лус отвори очи и се обърна към нея.

— За интернет ли?

Спътничката й кимна.

— И за изолацията. Истината е, че повечето нощи седя сама в стаята си и ровя из сайтовете, само за да проверя, кой какво е коментирал и какви нови снимки е качил. И дали някой ми е казал просто едно „здравей“. — Въздъхна отново и звукът изкънтя сред тясното пространство. — Човек може да е самотен, независимо къде живее.

Лус погледна към жената, на мястото до нея, облечена в черни тесни дънки и тънка тениска и риза, също черни и от непромокаема материя. В скута си държеше две книги: едната беше наръчник за диви цветя, другата — за пеперуди. Много време отделяше, за да си записва разни неща, в дневника си за наблюдения, който баща й беше направил, специално за нея. Но въпреки всичките си научни постижения и умения, тя не излъчваше вътрешна увереност, нито пък онази искра, която можеше да накара и най-обикновеното момиче, да изглежда привлекателно и красиво.

— Маргарет — започна Лус предпазливо. Не искаше, тя да издигне отново около себе си, защитната преграда, която в този миг като че ли беше свалила. — Защо промени решението си за пътуването? Честно.

Жената пъхна листче, между страниците на книгата си, за да отбележи, докъде е стигнала, затвори я и отпусна ръце, върху корицата.

— Причината не беше само една, а по-скоро много неща, трупали се едно върху друго, през годините. Някога бях толкова амбициозна и решителна. Исках да имам най-висок успех в класа, за да получа стипендия. Баща ми все ме караше да погледна наляво и после надясно, да сравня себе си с другите, защото всички ми бяха конкуренция. Трябваше да работя два пъти по-усърдно от тях, за да успея. И аз го направих. Работих, работих, работих. Спечелих стипендията си за университета, после спечелих стипендия за аспирантура, след което получих възможност и за специализация. Когато се появи предложението, за работата в „Тайните езера“, знаех, че мисис Пенфолд търсеше по-зрял човек, с практика, но постоянствах и — сви рамене и се засмя — в крайна сметка работата беше моя.

— Това е изумително — каза Лус, изпълнена с искрено възхищение. Само като си помислеше, че Маргарет е постигнала всичко сама. — Виж се — имаш страхотна работа, собствен апартамент, кола…

— Така е — отвърна равнодушно тя. — И когато вечер се прибирам в този апартамент, обикновено си нося работа за вкъщи — папките, бележки… Само дето напоследък изобщо не работя по тях. Повечето нощи, дори не отварям куфарчето си, нито чета записките си. Като че ли загубих искрата, която ме караше да правя всичко това, и се понесох по инерция, дори не знам накъде. Наскоро ме порази една мисъл — че работех толкова усърдно, толкова всеотдайно, че дори не съм забелязала, как телефонът ми е спрял да звъни. Вече никой не ме търси.