Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

— О, стига, Маргарет. Не си толкова стара.

Лус се вгледа по-внимателно в нея. Жената беше слаба, с крехка структура и лицето й беше с хубава кожа и изглеждаше добре, дори без грим.

— На колко години си?

— На трийсет и седем — отвърна тихо Маргарет.

Сега беше ред на Лус, да се ядоса.

— Казваш го така, сякаш е някаква преклонна възраст. На трийсет и седем, все още си млада.

Маргарет я погледна многозначително.

— Както казах, телефонът ми вече не звъни. Добра съм в много неща, но не и в приятните разговори и флиртовете и всички онези женски номера, които привличат мъжете. Никога не съм го можела това. Мога да седя с тях на масата и да разговарям до зори, но ако ме накараш да очаровам някой мъж, ми доскучава безумно. От време на време, приятелките ми се опитват да ме сватосат с някой мъж. — Сви рамене. — Никога не се получава. Нямам желание да се преструвам, само за да ме харесат и евентуално, да се омъжа.

Момичето се загледа в своята бутилка с вода.

— Съли иска да се оженим. Дори самата мисъл за това, ме изнервя. Мислех, че момичетата трябва да се вълнуват от такива неща, да са щастливи. Искаше ми се, да е така и с мен.

— Може би не го обичаш.

— Там е работата. Обичам го. Но дали го обичам заради това, което е, или заради сигурността, която ми предлага? Той е силен, добър и стабилен. За някой като мен, без семейство, това означава много.

Замисли се за Били, с неговия бохемски начин на живот, за лекотата, с която разговаряше, за съблазнителната му усмивка.

— Или искам някой напълно различен? Който ще ме изненадва, ще пробуди в мен неподозирана страст? Не знам, не съм сигурна… — довърши тя, с тежка въздишка. — И в двата случая, още не съм готова за семеен живот.

— Само недей да казваш „да“, преди да си отговориш на тези въпроси.

— Знам — отвърна Лус сериозно. — Трябва да си изясня много неща за самата себе си, преди да се обвържа за цял живот с някой мъж. Обичам Съли, но съм объркана. Не знам какво е най-добре за мен точно сега.

Маргарет кимна с разбиране.

— Изгубих толкова много време в работа, мислейки само за бъдещето си, че в момента и аз не знам, какво е наистина важно за мен. Знаеш ли какво си мисля? Единственото време, което има значение, е сега. — Надигна отново бутилката си. — Което ме води до третата причина, поради която скочих в колата ти. — Втренчи поглед в Лус. — Ти.

— Аз? Защо?

— Заради това, което правиш! Пътуваш за Тексас, от там за Мексико, въпреки че направо рискуваш живота си с това старо корито. Когато те погледна, виждам момиче със страст. Момиче, загубило майка си и баба си. Виждам момиче като това, което някога бях, и каквото искам да бъда отново. — Извърна глава и погледна през прозореца. — Сбогува се с мен, потегли и после ми каза онези думи, които майка ми толкова често повтаряше, за това, как сами създаваме късмета си, как съдбата ни е в наши ръце. Нещо в мен прещрака. Просто знаех, че трябва да тръгна. Мисля, че това е имала предвид тя. Трябва да се доверя на интуицията си. И аз като теб, пропуснах шанса си, да тръгна на това пътешествие с майка си, но приключението, за което мечтаех, още е тук. Аз съм жива, в добро здраве. Какво чакам? — Обърна се отново към Лус и се усмихна. — Това отговаря ли на въпроса ти?

Лус се протегна и я потупа по ръката. Беше прекалено ласкателно да мисли, че й беше помогнала, да намери нов стимул за живот, както твърдеше тя. Но Маргарет не осъзнаваше, че беше направила същото за Лус.

— Ние сме сродни души. Знаех си.

Погледна през прозореца. Бурята беше отминала и дъждът вече само ръмеше.

— Да тръгваме — каза тя и се пресегна, да закопчае колана си.

Запали двигателя, пусна мигачите и фаровете и подкара колата внимателно, към магистралата. Двигателят на Ел Торо заломоти, сякаш се бореше да набере скорост и момичетата, смеейки се, започнаха да го подканят в един глас:

— Давай, давай, давай!

Небето беше ясно и чисто, над ширналите се ниви, а през тъмно-лилавите облаци си проправяха път, ярки снопове лъчи. Лус се усмихна, загледана в пътя пред тях, който се къпеше, в блестяща светлина.

Час по-късно, бяха някъде в Оклахома и небето се смрачаваше, докато слънцето слизаше, в далечината на запад.