Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Лус облиза устните си. Разбираше този вид самота.

— Сигурно имаш някакви приятели?

— О, разбира се — бързо отвърна Маргарет, не желаейки, да бъде съжалявана. — Имам приятелки, повечето са от университета. Но те вече са омъжени и имат деца, нали знаеш… Нямат много свободно време и, честно казано, моят живот е толкова различен от техния, че сякаш живеем в различни светове. Все по-често установявам, че излизам сама и понякога просто не мога да понеса, да се взират в мен, как седя така в ресторанта, затова си вземам храна за вкъщи и зяпам телевизия. Всъщност, доста често го правя… Понякога, когато гледам някое предаване, усещам, как ме обзема паника, като че ли замръзвам и не мога да помръдна. Просто продължавам да гледам, независимо, какво дават.

Обърна се към Лус и я попита срамежливо:

— Смяташ ли, че съм пристрастена?

— Не — отвърна тя бързо. — Може би си малко потисната.

— Хъм… — Маргарет изглеждаше притеснена, когато се пресегна към бутилката си с вода. Отпи голяма глътка, загледана в някаква точка в пространството пред себе си.

Поредната светкавица освети небето и разсече облаците. Те се изпъстриха в пурпурно и жълто и цветовете им напомниха на Лус, за натъртванията на Офелия. Спомни си и за разговорите, които бяха имали с нея в тази кола, а сега, това се случваше отново, този път с Маргарет. Усети, че това беше един от онези редки моменти на интимност между приятели, които изискваха абсолютна честност. Отпусна седалката си и погледна жената на задната седалка.

— Понякога и аз съм потисната — призна тя.

Маргарет наклони глава.

Лус си пое дълбоко дъх, преди да направи своето признание.

— Работя в леярна в Милуоки.

— О… — Маргарет не знаеше какво да каже.

— Мразя работата си, но с баба се нуждаехме от пари. Така че напуснах колежа и постъпих на работа там, където щях да вземам най-много пари.

— Напуснала си колежа?! — попита Маргарет. Личеше, че е по-скоро възмутена, отколкото шокирана, от чутото. — Нямаше ли друг избор?

— Всъщност, не. Освободиха баба от ресторанта, където готвеше, а беше прекалено стара, за да си намери нова работа. Не можех да я оставя. Тя цял живот се беше грижила за мен, беше похарчила всичките си спестявания и си нямаше никого другиго. Освен това я обичах. — Поклати глава. — Сега беше мой ред аз да се погрижа за нея. Затова напуснах колежа и си намерих работа. Все си казвах, че е само временно, че ще спестя пари и ще се върна да следвам. Но дните просто си минаваха, както и месеците, после стана цяла година. Аз също се оставих на инерцията.

— Как можеш да кажеш, такова нещо? Ти си на двайсет години, нали?

— На двайсет и една.

Маргарет поклати глава.

— Какво следваше?

— Беше общински колеж — обясни Лус. — Учех социална педагогика, за да получа квалификация за социален работник. Исках да работя след време, по програми за помощ на деца — нещо като това, което правеше баба, с хлапетата от квартала. Тя променяше живота им. Това ми харесваше… Да знам, че съм направила нещо смислено с живота си, че съм повлияла на другите. — Засмя се тъжно. — А свърших, работейки с машини.

— Мисля, че ще бъдеш чудесна с децата, Лус. Ти си добър слушател. Не може просто да се откажеш, никак не ти отива. Все още можеш да се върнеш в колежа. Трябва да го направиш.

— Как? — попита гневно Лус. — Нямам никакви пари.

— О, я стига — сопна й се гневно Маргарет. — Ако искаш нещо много силно, ще намериш начин. Има много програми за квалификация, само трябва да знаеш, къде да търсиш. Когато се върнем, ще ти помогна.

Беше съвсем простичко предложение, казано почти без замисляне, но Лус се вкопчи в него и за пръв път, от много време повярва, че има надежда за бъдещето й, видя какво може да бъде то… Беше тръгнала на това пътуване с мисълта, че е нейната лична одисея, но не беше мислила, какво щеше да прави, когато се върнеше у дома. Тайничко се надяваше, че животът й нямаше да бъде същият, като преди. А ето сега Маргарет я сритваше по задника и я караше да види, че той наистина би могъл да се промени. Тя би могла да го промени.

— Което ме води до втората причина, поради която тръгнах с теб — продължи Маргарет, докато завърташе капачката на бутилката си с вода. — Времето. Не виждам често бебета. Приятелките ми имат, но не съм ги виждала. Ако трябва да съм честна, не съм и имала голямо желание за това. Когато излизаме, обикновено ги оставят у дома си с бавачки. Но тази сутрин, когато държах бебето на Офелия в ръце, погледнах към това невинно розово и сладко ухаещо създание и една мисъл ме порази — все едно ми зашлевиха шамар, — че вероятно никога няма да имам дете.