Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

— Кога ли ще се появи някаква отбивка? — Лус нервно хапеше устните си.

— С мотел — добави Маргарет. — Не съм виждала знак за отклонения по магистралата от много време. Трябва да сме близо до Оклахома сити. Ако успея да хвана интернет, мога да ни направя някъде резервации.

— Нещо ще се появи — каза Лус.

Маргарет повдигна телефона си до прозореца.

— Тук дори няма покритие за телефоните.

Лус я погледна, но мисълта й се отклони към Съли.

— Знам. Забравих нещо! Зарядното за телефона си. По дяволите.

Щеше й се да се изрита сама, ако можеше. Пред очите й беше зарядното, оставено на бюрото в дневната на Маргарет.

— Предполагам, че телефонът ми е умрял напълно.

— Ако трябва да се обадиш на някого, ползвай моя.

— Да, благодаря ти. Искам да оставя съобщение на приятеля си. Само за да знае, че съм добре.

— Кога за последно си му звъняла?

— Не сме се чували от Чикаго.

— О…

— Не че не исках да му се обадя. Просто не бях сигурна, че искам да чуя, как за пореден път ще ми каже да обърна обратно и да се прибера у дома.

— Той защо…

Тишината на пътя беше разкъсана от пронизителния рев на мощен клаксон. Маргарет ахна, а Лус подскочи и стисна силно волана. В огледалото за обратно виждане, забеляза огромна каравана, настигаща ги с бясна скорост, а предните й фарове направо ги поглъщаха. Изглеждаше като гигантски кит, канещ се да погълне малка мряна.

— Разкарай се, кретен! — изкрещя Лус и махна с ръка през прозореца.

Изви глава, за да погледне чудовището, което профучаваше съвсем близо вляво. Беше наистина много голяма каравана, изрисувана с психаделични извивки и форми в пурпурен цвят. Двамата типа, седящи отпред, дългокоси и брадати, сочеха към Ел Торо и се смееха, докато се изравняваха с тях. После ускориха още и ги задминаха, бълвайки миризливи газове. Малкият фолксваген се разклати като листо, отвято от силен ураган.

— Не мога да повярвам! — извика Маргарет. — Мисля, че току-що, някой ми показа задника си!

— Сериозно? — Лус присви очи, но караваната вече беше прекалено далече. — Съжалявам, че го пропуснах.

— Недей — каза Маргарет с отвращение.

Лус не знаеше, кое беше по-забавно — това, че някой им беше показал задника си, или реакцията на спътничката й. Независимо къде се намираха или какво беше ограничението за скоростта, всички коли и камиони ги задминаваха. Ел Торо не можеше да вдигне повече от деветдесет километра в час. Дори и тя трябваше да признае, че това беше срамно. Но изборът беше неин. Потупа таблото пред себе си.

— Няма значение, така е добре, Ел Торо. Не позволявай да те дразнят. Просто карай напред и не се предавай. Нека другите да получат глобите.

— Съмнявам се, че в близките сто километра ще срещнем някакъв полицай. Наистина сме в средата на нищото. Скоро трябва да намерим място за през нощта.

Продължиха още малко и като отговор на молитвите им, след известно време видяха табела със знака за къмпинг.

— Да отбием тук — посочи Маргарет.

Лус погледна изненадано.

— Къмпинг? Шегуваш се, нали?

— Не, напълно безопасно е. Била съм на къмпинг много пъти, докато бях с момичетата скаути.

— Но къде ще спим?

— Имаме си палатка.

— А, да — спомни си Лус.

Тя беше градско дете и никога не беше ходила на къмпинг. Съли често я молеше да го придружи, когато отиваше на палатка в Уисконсин, но тя просто не можеше да разбере желанието на хората, да спят навън, на студената земя, когато някъде наблизо има топло легло.

— Има ли тоалетни? Баня? Не искам да копая дупки и да правя жертвоприношения на луната.

Маргарет се изкикоти.

— Да и да. Има и гореща вода. Виж — каза после, с по-сериозен тон. — Вече е почти седем и половина и рецепцията скоро ще затвори. Уморена си и не можеш да шофираш още дълго. Може би някъде напред по пътя има мотел, но кой знае колко далече е. Нека да влезем и да огледаме. Винаги можем да продължим. А и това си е истинско приключение, нали?

Лус даде мигач и зави към изхода на магистралата. Поеха по тесен, разбит чакълест път, ограден от високи дървета, които препречваха и последните лъчи на бледата дневна светлина. Сухите листа пукаха шумно, под гумите на колата. Лус паркира пред симпатично дървено бунгало, с широка веранда, отрупана с цветя. Красиво оформени храсти ограждаха алеята към него, а голяма жълта табела с изрисувани на нея зелени и червени палатки и емблемата на организацията на къмпингите в Щатите показваше, че това е рецепцията.

— Заключи вратата — каза Лус, докато излизаха от колата.