Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Докато стигнат до своя парцел, небето вече се беше стъмнило. Съседите им си бяха наклали хубав малък огън и седяха край масата си за пикник. Уханието на печено месо се носеше из въздуха. Устата на Лус се напълни със слюнка, но преди да мислят за храна, трябваше да се погрижат за спането си. Извадиха багажа си от колата и го оставиха, на покритото с чакъл място, където трябваше да разпънат палатката.

— Правила си го и преди, нали? — попита Лус. — Все пак си била отговорник при момичетата скаути.

— Всъщност, ние спяхме в хижи или бунгала — отвърна Маргарет смутено. — Ами ти?

— Аз? Не! Аз съм от града. Никога не съм ходила на къмпинг.

— Е, не може, да е чак толкова трудно, нали? — опита се да разведри обстановката бившата скаутка. — Щом малките деца могат да го правят, значи и ние ще успеем.

Докато тя четеше указанията, Лус измъкна палатката от торбата й, като мърмореше под носа си. Беше като да махнеш обвивката на кренвирш. Двете заедно разбраха, че първо трябва да разпънат добре платнището, което служеше за дъно на палатката, на земята.

— Тръсни го, като чаршаф — инструктира я Маргарет, после се опита да изпъне четирите краища. — Толкова е намачкано — каза тя, с възмущение.

— Няма да го гладим — изсмя се Лус, развеселена, от опитите на приятелката си да опъне основата. — Освен това, като вдигнем палатката, измачканото дъно ще се скрие и няма да ти се налага да го гледаш.

Маргарет извади фенера от колата, защото ставаше все по-тъмно и все по-студено. Прочете указанията за следващата стъпка.

— Изглежда ми лесно. Трябва само да разположим палатката, над основата, да я захванем за опорните пръти и да забием колчетата.

За нещастие, почвата беше толкова твърда, че не можеха да забият колчетата достатъчно надълбоко. Трябваше им чук, а те не разполагаха с такъв. Обувките, кутиите и камъните не свършиха работа.

— Мислиш ли, че имат чук? — попита с отчаяние Маргарет, като посочи съседите им.

— Няма да отида да ги питам — отвърна Лус и прошепна: — Наблюдават ни, сякаш ни дават по телевизията. Зловещо е. Нека, просто захванем палатката, за прътите. След като влезем вътре, няма да имаме нужда от колчета — тежестта ни ще я държи на едно място.

Отиде до багажа им и извади двата основни пръта от найлоновата им торбичка. Те се сглобяваха от няколко части, чиито краища трябваше да се наместят един в друг, за да се получи дълъг прът.

— Приличат на нунджако — каза Маргарет и ги размаха внимателно пред себе си.

Лус се засмя.

— Чудя се, кой ли е превеждал инструкцията. Тук пише, че трябва да се пъхне дългия кол, в предварително подготвената дупка.

Маргарет също се изкикоти и се опита, да сглоби отделните части, те обаче непрекъснато се разместваха и падаха. Тя проклинаше лошия превод на указанията, а после ги захвърли ядосано на земята. Напъха се под палатката и се опита, да я повдигне в средата, докато Лус опъваше ъглите и се мъчеше, отново да забие колчетата в земята, с обувките си. Палатката продължаваше да пада и всеки път когато това ставаше, двете се смееха все по-силно. Най-накрая, се строполиха върху палатката и избухнаха в истеричен смях, докато не почувстваха, че сърцата им ще се пръснат, а по лицата им започнаха да се стичат сълзи.

— Момичета, вие, или искате да участвате в „Най-смешните домашни видеоклипове на Америка“, или имате нужда от малко помощ.

Лус вдигна глава, в посока на гласа, с южняшки акцент и видя добре оформено, закръглено момиче, на около двайсет години да върви по пътеката към тях, облечено, в тесни черни дънки, с червени каубойски ботуши и дънково яке, обсипано с кристалчета. Беше като видение, от блещукащи искри, сред все по-бледата светлина. Платиненорусата й коса, беше влажна и прибрана високо на конска опашка, а отгоре се показваха черните корени. Силно гримираните й тъмносини очи оглеждаха сцената, с изумление.

Лус си помисли, че момичето прилича на истински ангел спасител.

— Знаеш ли как се опъва палатка?

— Признавам, по-добре от вас двете.

Пусна огромната си лилава кожена торба на земята. От нея изпаднаха няколко шишета с продукти за коса и Лус реши, че сигурно това беше сопраното от банята.

— Как се казваш, скъпа?

— Аз съм Лус.

Момичето хвърли бегъл поглед към Маргарет, която стоеше, с намръщено изражение, малко по-встрани.

— Аз съм Стейси. — Въздъхна тежко, театрално и погледна пръстите си. Дланите й бяха широки, с яркочервен лак върху ноктите. — Дано не си счупя нокът. Току-що си направих маникюра.