Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Лус се намираше на алеята, пред сградата на Маргарет и прибираше куфара си в багажника, когато новата й приятелка излезе от гаража, носейки хладилна чанта в ръце.

— Студена вода и малко плодове, за из път — каза тя, когато дойде по-близо. — А тук — повдигна синьо-зелена торба, с надписа на близкия магазин, върху нея — има малко соленки, дъвки и енергийни блокчета. О, и нова калъфка за възглавницата ти. Не разрешавай на кучето, да спи върху нея, не е здравословно.

— Благодаря ти. Сега няма да ми се налага, да спирам толкова често.

Лус пое хладилната чанта, трогната за пореден път, от загрижеността на Маргарет.

Когато отвори вратата на колата, Серена нетърпеливо скочи вътре. Тя изглеждаше много сладка, с новия си розов нашийник и подходящата по цвят каишка, които мисис Пенфолд й беше купила. Чихуахуато започна да души задната седалка, докато намери кутията с останките на Есперанса под възглавницата. Продължи да рови с носленце и лапички из нея, докато най-накрая реши, че всичко е наред, после я обиколи няколко пъти и окончателно се намести отгоре й, отпускайки муцунка, на предните си лапички.

— Безнадеждна работа — промърмори Маргарет.

Серена погледна към нея, с кръглите си очи, без да мига. Лус бутна предната седалка. На седалката до шофьора бяха грижливо подредени бутилка вода, картите й, телефонът й.

— Е, предполагам, че това е всичко.

— Чакай, сетих се за нещо. — Маргарет се затича обратно, към отворения си гараж. След секунда, се появи с две продълговати зелени торби в ръце.

— Какво е това? — попита Лус.

— Палатката ми и спалният ми чувал. Спомняш ли си, че ти казах, как баща ми ги беше купил, още преди години? Така си и останаха чисто нови, неупотребявани. Време е, някой да ги използва.

— Не мога да ги взема.

— Вземи ги — настоя Маргарет и ги бутна, в ръцете на Лус. Миришеха леко на плесен, но етикетите им все още стояха. — Никога не знаеш, кога може да ти потрябват. Тук, само събират прах. Освен това, винаги съм искала, да отида да видя пеперудите. Поне моята палатка и спален чувал, могат да направят това пътуване. — Стисна устни и извърна очи встрани, смеейки се насила.

Лус пъхна палатката и спалния чувал в багажника и спря за миг, с ръце върху прашния капак. Погледна отново към Маргарет, която беше скръстила ръце на гърдите си и, изглежда, правеше усилия, да овладее емоциите си. Лус издиша тежко, затвори багажника и влезе в колата, учудена от тъгата, която беше видяла в очите на младата жена. Есперанса й казваше, че тъгата на хората е като кладенец. Никога не знаеш колко е дълбока.

Тя не познаваше Маргарет. Първия път, когато я видя, нещо в нея, я накара да потръпне от студ — не беше само фактът, че изглеждаше толкова бяла и сияйна със своите изваяни черти и надменно изражение. Но днес с изненада откри, че бледата жена не отговаряше на стереотипите, в които я беше вкарала отначало. Зад мраморната й фасада, туптеше сърце, което познаваше болката и загубата и беше способно на истинска доброта и любов. Ако само, не беше толкова сдържана и праволинейна, помисли си Лус. Ако някой имаше нужда да чуе зова на Шочикетцал, то това определено беше Маргарет.

Поколеба се с ръце на волана, припомняйки си думите от легендата. Кой ще донесе светлина на света? Пое си дълбоко дъх.

— Маргарет? Защо не дойдеш с мен?

Тя извърна глава и я погледна шокирано.

— Какво?

— Ела с мен. В колата има място, а и каза, че винаги си искала, да видиш пеперудите монарх.

— Аз? Аз… Не мога? Имам работа. Отговорности.

Лус се сети за думите на баба си, от онзи последен техен разговор.

— Работата ти няма да избяга. Хайде, Маргарет. Направи го!

Жената поклати глава и отстъпи две крачки назад.

— Не, не, не мога. Мисис Пенфолд разчита на мен, особено сега, с Офелия и бебето… Трябва да й намеря работа, апартамент. Предстои и голямата сезонна разпродажба. Толкова много неща трябва да се направят… — потрепери гласът й.

— Добре тогава — каза Лус, чувствайки се леко гузна, от облекчението, което изпита, при отказа на Маргарет. Предложението й беше напълно импулсивно, но нали баба й беше казала, че импулсивните идеи, които идват право от сърцето, са нещо хубаво, проява на добрина? — Благодаря ти отново за всичко. — Нямаше какво повече да каже и запали двигателя. — Ще тръгвам!