Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Моментът беше нарушен от звъна на телефона. И двете се отдръпнаха назад и се погледнаха с широко отворени очи. Мислеха за едно и също — че е новина за Офелия. Маргарет се затича към телефона на кухненския плот. Лус я последва.

— Мисис Пенфолд е — каза Маргарет тихо, след като вдигна, и направи жест на Лус да се приближи още.

Държеше слушалката до ухото си и натисна копчето за високоговорителя. Секунда по-късно из кухнята се разнесе въодушевеният глас на мисис Пенфолд.

— О, мили мои! — възкликна тя. — Маргарет, кажи на Лус, да дойде тук бързо. Офелия си има бебе!

— О, Офелия. Толкова е красива! Съвършена е, малко розово съкровище! — каза Лус, взирайки се в сладкото невинно момиченце, което държеше в прегръдките си.

Стаята за родилки в болницата, беше декорирана с цветни мотиви по стените и приличаше на голяма, но същевременно уютна спалня. Офелия лежеше в легло, отрупано с възглавници, и пиеше студена вода. Тази сутрин приличаше повече на себе си. Някой й беше дал нов памучен розов халат и си беше сложила розово червило, което придаваше на усмивката й искряща радост. Щастието й беше толкова сияйно, че синината и раната около окото й просто не се забелязваше.

— Нали? — отвърна Офелия с гордост. — Ай, Лус — каза тя драматично. — Толкова се притесних, когато ми казаха, че бебето излиза. Все повтарях: „Не! Прекалено е скоро.“ Така се страхувах за нея. Но виж я само! Ето я тук и лекарката — тя е светица, казвам ти, — която ми обясни, че момиченцето ми се е родило само две седмици по-рано, което не е много.

Лус извърна очи от бебето и погледна укорително Офелия.

— Но ти каза, че терминът ти е чак след месец!

Приятелката й сви рамене и се ухили.

— Е, математиката никога не ми е била силната страна.

Лус направи гримаса и двете се засмяха на абсурдността на цялата ситуация. Беше приятно да се смееш така, след като бебето се беше родило и всички бяха в безопасност.

— Ей, няма значение — отвърна тя. — Нали успяхме? Може и да не стигна до Мексико, но може би е било писано да стане точно тук. Карма, нали знаеш? — Погледна отново розовото съвършено личице на бебето. Пристъпи към Офелия и постави внимателно дъщеричката й в ръцете й. — Мисля, че се справи чудесно, тя е като родена в небесата.

Офелия гушна бебето си.

— Лус, благодаря ти — каза тихо тя. — Нямаше да съм тук, в безопасност, ако не беше ти. Исках единствено нормално семейство. Затова се опитвах толкова дълго да се получат нещата с Анхел. Но нищо нямаше да стане. Бях уплашена, уловена в капан. Ти ме спаси, знаеш го, нали? От мига, в който те зърнах, разбрах, че си специална. Сигурно е заради тези твои абсурдно сини очи.

Лус се изкикоти, но й беше приятно да го чуе.

— Ти сама се спаси.

— Не е вярно, но ще ти кажа това — отвърна Офелия решително. — Открих наново силата си, когато погледнах за пръв път дъщеря си. Тя е всичко за мен. Толкова много я обичам, че направо искам да я изям. Сега знам, че имам всичко, което някога съм искала. Тя е моето семейство. — Тъмните й очи се присвиха и после каза, почти ръмжейки: — И ще убия всеки, който се опита, да я нарани.

Лус потрепери цялата, от тази дива проява на чиста, инстинктивна майчина любов.

— Баба ми често казваше, че божествената сила е около нас. Когато те гледам сега, виждам, че е била права.

Офелия се наведе и целуна челцето на бебето си.

— Всички майки са богини.

— Някога, ми разказваше легенда, за богинята, която станала майка, на всичко красиво.

— Разкажи ми я — каза Офелия с прозявка, докато се наместваше назад на възглавниците. Вълнението, от преживяното сутринта, отстъпваше на физическото й изтощение. Извърна се настрани, за да се облегне добре и да гушне дъщеричката си, като в люлка. — Разкажи я и на двете ни.

На Лус й хареса мисълта, че ще продължи ролята на Есперанса, като разказвач на истории. Настани се удобно на креслото до леглото, припомняйки си, как като малка слушаше с часове, мелодичния глас на баба си. Можеше да нарисува сцената, сякаш я виждаше пред себе си и в момента, думите още звучаха съвсем ясно в главата й. Имаше толкова много легенди, толкова много истории за разказване.

Започна с любимата си, легендата за двете богини, които се жертвали, заради всички хора по света. Докато разказваше, как Малката Нана смело скочила в огъня, се почувства свързана с кротката богиня, която в края на своя живот си спечелила най-голямата слава, защото донесла светлината в света. А когато украси с малки подробности саможертвеното решение на Шочикетцал да стане майка на всяко живо създание, изпита странен копнеж по собствената си майка, особено като наблюдаваше как Офелия люлееше невръстната си дъщеря, за да я приспи. Дали майка ми е гледала към мен по този начин, запита се Лус.