Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

— Винаги ли си се интересувала от градинарство? — попита тя и Маргарет кимна.

— Баща ми беше ентомолог, а майка ми преподаваше природни науки в начално училище. Научиха ме на латинските имена на растенията и насекомите, преди да проходя. Как можех, да не обикна градините? — Засмя се леко, пръстите й обходиха разсеяно ръба на чашата й. — „Маргаритка“ беше първата ми дума.

— Сигурно много се гордеят с теб.

Лицето на Маргарет помръкна, преди да отговори.

— Баща ми се гордее. Мама почина, преди да се дипломирам. Харесва ми да мисля, че и тя би се радвала.

Признанието й, накара Лус да я почувства по-близка. Дали фактът, че и двете бяха загубили майките си, беше причината за този момент? Сякаш откри, че и двете принадлежаха към едно и също сестринство или че бяха от един и същи град. Усети, че тази болезнена загуба е нещо, което ги свързваше по-силно, че ги е белязала по начин, който не можеше да бъде обяснен лесно на другите. Знаеше, че макар да са живели на различни места, в различни градове, е имало моменти, може би в някоя дъждовна вечер, когато и двете бяха гледали мълчаливо в стената пред себе си и бяха изпитвали едни и същи емоции. Беше, като откраднатия поглед към хладилника на Маргарет. Това, което беше вътре, бе нещо лично. Разкриваше тайни.

— И аз загубих майка си — каза тя.

Очите на Маргарет станаха някак по-благи и Лус знаеше, че и тя е усетила връзката помежду им. Домакинята й се усмихна леко и попита:

— На колко години беше?

— На пет.

— О, толкова малка…

— Почти не си я спомням.

— Съжалявам. Не мога дори да си го представя. Моята майка си отиде, когато бях на двайсет и една. Бях вече пораснала жена. Но все още ми липсва. — Усмивката й беше тъжна. — Понякога, в най-необичайни моменти виждам или правя нещо и си мисля, че мама щеше да го хареса.

Лус стисна по-силно чашата си. Тя не знаеше какво би харесала майка й. Дори и това нямаше.

— Значи ти харесва да работиш в „Тайните езера“ — реши да смени темата. — Да се занимаваш с градинарство и всичко това… Мястото е изумително.

— Да, харесва ми — отвърна Маргарет, но гласът й беше тих и погледът й пробяга към прозореца.

— Чувам едно „но“…

Маргарет сдържа усмивката си и си наля още чай от красивия чайник от китайски порцелан с цветя, в който го беше пресипала.

— Но някак си се затворих в офиса. Преди смятах, че ще работя в разсадник, ще експериментирам, може би дори ще създавам нови видове растения. Нещо навън… — Изправи се в стола си, стегна се, сякаш внезапно беше осъзнала, че се е разкрила прекалено много. — Не ме разбирай погрешно. Работата е чудесна — натърти тя. — И мисис Пенфолд се нуждае от мен. Тя е прекрасна жена и има дарбата на „зеления палец“ — всичко, което докосне, разцъфтява. Растенията просто оживяват от допира на ръката й. — Закашля се леко. — Но може да бъде прекалено импулсивна.

Лус се сети за думите на Есперанса.

— Импулсивна?

Маргарет кимна.

— Особено, когато става дума за пари. Виж какво направи с Офелия. Сигурно ще поеме болничните й разходи и ще й помогне, да започне отначало. Никой не знае по-добре от мен, че всъщност не може да си го позволи. Тя не може да помогне сама на себе си. Трябва да разчиствам и предотвратявам кашите, в които без съмнение ще се забърка.

Лус се отпусна в стола си. Жената срещу нея сменяше настроенията си толкова рязко — в един миг беше сърдечна, в другия ставаше студена, като подредения си хладилник.

Маргарет забеляза възмутеното й изражение и добави:

— Не че Офелия е виновна за това, разбира се.

Лус преглътна тоста си, но имаше чувството, че парченцето хляб заседна в гърлото й. Изчака минута, докато обмисляше думите си.

— Нарече мисис Пенфолд „импулсивна“. — После се сети за Есперанса и каза: — Баба ми щеше да каже, че това е проява на доброта.

— Ами… аз…

— Хей, разбрах какво каза — прекъсна я Лус. — Понякога се ядосвах на баба си, когато тя прекарваше много време със съседските деца. Всяко лято им показваше, как да търсят малките яйца на пеперудите в нейната градина. Позволяваше им да събират свежи листа от млечка и да хранят гъсениците. Децата се мотаеха из къщи постоянно, играеха в градината и искаха още бисквитки и сок. Знаеш колко досадни могат да бъдат малчуганите. — Облегна се назад в стола си, потънала в спомените си. — Парите никога не ни стигаха. Мразех работата си и се вбесявах, когато се прибирах у дома и я виждах да раздава сладкиши на хлапетата, докато аз нямах пари, да изляза навън да изпия една бира. Понякога се оплаквах, че все едно ръководим цял детски летен лагер. Баба само се усмихваше, по онзи загадъчен, древен женски начин и ми казваше, че добротата е, като слънцето и дъжда. Ако ги пестиш, светът ти ще пресъхне. Но колкото повече даваш, толкова повече ще получаваш в замяна. На погребението й се изненадах колко много момчета — е, вече млади мъже — дойдоха и ми казаха, че тези лета при La Dama Mariposa — така я наричаха — ги е държала далече от улицата. — Млъкна, опитвайки се да сдържи сълзите си. — Тези думи бяха за мен истинско откровение. Почувствах се едновременно и благодарна, и изпълнена с разкаяние, заради всички години, през които й се бях сърдила. — Устните й се разтегнаха в лека усмивка. — Мисля, че мисис Пенфолд прилича на баба ми. Пълна е със слънце и дъжд. Един поглед към градината й ми казва всичко, което имам нужда да зная за нея.