Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Маргарет оправи ненужно ризата си, без да каже нищо, и погледна замислено през прозореца.

Лус разчисти масата и постави чиниите си в мивката.

— Най-добре е да си събера нещата и да отида при Офелия. Закуската беше страхотна. Беше много мило от твоя страна, че ми позволи да пренощувам. Благодаря ти.

— Накъде ще тръгнеш от тук?

— Ами… — Момичето се подпря на плота. — Първо ще видя как е Офелия, след което тръгвам за Сан Антонио. А после, ако всичко е наред, ще продължа за Мексико.

— За Мексико? — изненада се Маргарет. — Това си е доста път. При семейството си ли отиваш?

— Да. Леля ми живее в Сан Антонио. Надявам се, че ще дойде с мен при другата част на семейството ни, в Мичоакан. Дълга история, но в рода ни е традиция да се посрещат пеперудите монарх, когато наесен се завръщат в планините, около Деня на мъртвите. Баба ми почина наскоро и искам да съм там, когато пеперудите пристигнат.

Маргарет се оживи и се наведе към нея с интерес.

— Отиваш в Мичоакан? — попита тя. — Да видиш светилищата на пеперудите монарх?

Лус се изненада, че тя знае за светилищата.

— Това е планът.

Маргарет беше останала без думи.

— Говориш за колониите на пеперудите монарх? Горе в планините?

Когато Лус кимна, очите на жената срещу нея направо грейнаха от възбуда, тя се облегна с лакти на масата и се подпря на брадичката си.

— Чела съм за тях. Гледала съм филми по телевизията. Винаги съм се изненадвала, че тези крехки създания могат да направят толкова дълго пътешествие. Това е истинско чудо. Мисля, че още пазя броя на „Нешънъл Джеографик“ на родителите ми от края на седемдесетте, когато за първи път са открили колониите на пеперудите. Било е гигантска сензация; всички са говорили за това. Дотогава никой не е знаел къде всъщност отиват всички тези пеперуди.

— Освен местните селяни, разбира се — добави шеговито Лус.

— Да, разбира се, освен тях. Но научната общност не е знаела — отвърна Маргарет и от тона й беше ясно, че единствено тази група хора е от значение. — Родителите ми събираха дневни и нощни пеперуди. Имаха впечатляваща колекция от разнообразни видове. За тях откриването на светилищата, както ги наричат местните, на пеперудите монарх в Мичоакан, беше толкова вълнуващо, като стъпването на Нийл Армстронг на Луната. Често говореха, как някой ден ще отидат до там. Дори си купиха палатка и спални чували и бяха направили план за пътуването. Това беше нашата семейна мечта. Баща ми е типичен немец — обича детайлите и беше предвидил и най-малките подробности на пътуването ни — дори дрехите и екипировката, която щеше да ни трябва. Особено си падаше по малките фенерчета, компасите и, разбира се — Маргарет леко се изкикоти, — швейцарските джобни ножчета. Направи и собствен дизайн, на дневниците ни за наблюдение.

Усмихна се, на спомена.

Лус също се усмихна вътрешно — какъвто бащата, такава и дъщерята.

— Така и не направихме това пътуване.

Лус забеляза съжалението, проблеснало в очите на Маргарет.

— Но все още можете — каза тя.

— Какво? О, не. Татко не е добре. Има болно сърце и няма да се справи с изкачванията в планината. И, разбира се, мама… — Прехапа устни, после вдигна чашата си и отпи една глътка. — Не, ние пропуснахме шанса си. — Въздъхна и изражението на лицето й омекна. — Ти обаче си късметлийка.

— Не бих се нарекла така — отвърна Лус. — И аз пропуснах шанса си, да направя това пътуване, с баба си. Имах достатъчно време да мисля, докато шофирах, и един от въпросите, които най-много ме тормозеха, беше: Колко ли хора пропускат възможността, да бъдат с любимите си, преди да е станало твърде късно? С баба говорехме за това пътуване, откакто се помня. Но все го отлагахме, по някаква причина. Никога нямахме достатъчно пари, или време… А сега… — Сви рамене, усещайки с пълна сила, тежестта на разкаянието. — Както и да е, ще вървя. Може да не е така, както го беше планирала баба, но поне ще го направим заедно. В известен смисъл…

Маргарет се замисли.

— Майка ми понякога казваше, че ние сами създаваме късмета си. — Остави чашата си на масата, надигна се и в някакъв внезапен порив, прегърна сърдечно Лус. — Възхищавам се на смелостта ти.

Момичето се изненада от искреността, на този импулсивен жест. Крехките ръце на Маргарет я обгръщаха силно и тя отвърна на прегръдката, чувствайки младата жена по-близка от всякога, по-тясно свързана с нея, дори от онзи миг, когато за пръв път усети, че двете все пак имаха нещо общо, защото не е толкова важно къде си живял и какво си правил, а какви емоции си изпитвал.