Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Офелия се засмя тихичко.

— Да, тя въздейства така на всички.

Лус не знаеше какво да каже, затова замълча смутена, че е станала свидетел, на такъв интимен момент.

Маргарет подсмръкна и внимателно върна бебето, в прегръдката на майка му.

— Благодаря ти — прошепна тя.

После, очевидно притеснена, от изблика си на емоции, измърмори едно „довиждане“, обърна се и се запъти към вратата.

Мисис Пенфолд влезе, точно когато Маргарет си тръгваше. Изглеждаше нервна. Лицето на Офелия грейна от радост, когато я видя.

— Мисис П.! Вече я кърмих веднъж! — възкликна тя.

— Наистина ли? — цялото притеснение изчезна от лицето на мисис Пенфолд, докато се навеждаше към нея. Вдигна бебето на ръце и започна запленено да издава гукащи звуци.

— Е, какво ще правиш сега? — попита Лус Офелия. — Ще останеш ли в Канзас, или ще тръгнеш на юг при леля си във Флорида?

Лицето на Офелия застина в нерешителност и тя извърна глава към мисис Пенфолд.

— О, ще остане тук за малко — обади се тя. — Ще се погрижим добре за нея и за това сладурче, нали? — Очите й направо искряха, когато гледаше бебето. — О, да, ще го направим!

Лус гледаше, как мисис Пенфолд се умиляваше над бебето, като негова майка или по-скоро баба и знаеше, че за Офелия наистина ще се погрижат добре. Вече можеше да продължи пътя си. Моментът беше едновременно и щастлив, и тъжен. Надигна се с нежелание от стола си.

— По-добре да вървя.

Офелия се наведе напред и я сграбчи за ръката.

— Не си тръгваш, нали? Искам да кажа, не тръгваш за…

— Знаеш, че трябва да продължа. Искам да стигна в Мексико, до първи ноември.

— О, Лус, не мога да си представя, че ще ме оставиш…

— Не плачи! — смъмри я Лус, смеейки се. — Ще си развалиш грима.

— Виждаш ли? Ти си най-добрата ми приятелка — отвърна Офелия, с горчив смях. — Единствената ми приятелка! Какво ще правя без теб?

— Ще бъдеш толкова заета с бебето, че изобщо няма да ти липсвам — отвърна Лус, но се надяваше, че ще й липсва, а тя знаеше, че на нея със сигурност щеше да й бъде мъчно, за малката смела мексиканка. После внезапно се сети за нещо и се плесна по бузата от изненада. — О! За малко да забравя. Какво да правя със Серена?

Само споменаването, на името на малкото кученце беше достатъчно отново да се натъжи при мисълта, че трябва да изостави новата си приятелка.

— Серена? — Офелия също се разтревожи. — Не знам! Ай, как можах да забравя другото си сладко бебче? Какво ще правя? И без това ще ми бъде трудно, да се грижа за момиченцето си. А нямам и място, където да живея. Обичам я, но какво ще правя и с бебе, и с куче?

— Не гледай към мен — каза мисис Пенфолд и вдигна ръце във въздуха. — Аз имам котки.

Лус облиза устните си. Умът й крещеше, да си мълчи, но сърцето й беше по-гръмогласно.

— Добре, ще я задържа.

Офелия се изсмя невярващо.

— Ти? Но ти дори не я харесваш.

— Може би отначало наистина не я харесах, но постепенно се сближихме. Сега се разбираме добре и мисля, че е добра компания. Наистина — призна си тя, — ще ми бъде приятно, да е с мен.

Офелия отново се засмя изненадано и кимна.

— Не мисля, че бих могла да я дам на друг. Тя е добро малко куче. Сладка е, но понякога е малко шумна и досадна.

— Май ми прилича на някого…

Офелия разтвори ръце, типично за нея, с прекалено драматичен жест и за пореден път избухна в сълзи. Лус се наведе и двете момичета се прегърнаха.

— Обещаваш ли, че ще идваш да ни виждаш? — попита Офелия.

— Обещавам. Канзас не е толкова далече. А и май ми харесва, да пътувам. Но и ти обещай, да изпращаш снимки.

— Yo prometo. Пази се! — каза Офелия, стискайки я силно.

— Бъди щастлива — отвърна Лус.

Обърна се и я погледна, като се опитваше, да се усмихне храбро. Изтри сълзите от очите си и се насочи към вратата.

— Чакай! — провикна се Офелия. Протегна се, към нощната масичка до леглото си и взе оттам чифт малки розови терлички. — Сама ги направих. Не са много хубави, но наистина се постарах. Моля те, вземи ги. За баба ти. Като ofrenda.

Лус погледна плетените терлички, дълбоко трогната. Изглеждаха невъзможно малки на дланта й. Очите й се преместиха към малкото личице на бебето, което се гърчеше и издаваше тихички писукащи звуци, в прегръдката на мисис Пенфолд.

— Така и не попитах! Как я нарече?

Офелия отмести с пръст малкия кичур тъмна коса, който беше паднал, върху очите на бебето й. После погледна отново към Лус, със самодоволна усмивка.

— Нарекох я Лус, естествено.