Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

— Значи е останала — подтикна я да продължи Сам.

Тя го погледна.

— Да. Мама продаде къщата си в Мексико и с малкото, допълнително спестени пари, които имаше, купи къщичка в Милуоки за нас. Мария вдигна врява до небето. Искаше да се преместим при нея в Сан Антонио. Мисля, че когато мама остана в Милуоки при мен, това беше най-големият знак за нея, че тя е избрала страна. Отношенията им напълно се развалиха.

— Може би се е чувствала изоставена — каза Сам.

Лицето на Марипоса помръкна при последната дума — думата, която свързваше с най-голямата си вина. Насили се да запази спокойствие и гласът й да не я издаде.

— Може би, не знам… — Загледа се в далечината пред себе си. Беше преди толкова много време…

— Но когато излезе от клиниката, когато се почувства готова за онзи най-важен първи контакт със семейството си, ти се обади на своята полусестра, от която си се отчуждила отдавна. Не на майка си.

Марипоса кимна леко.

— Защо? Защо не на майка си, щом сте били, толкова близки?

— Именно за това — възкликна тя разгорещено. Изправи се и измина няколко стъпки до ствола на най-близкото дърво. — Когато си тръгнах, я нараних. Много. А и беше минало ужасно дълго време.

— Колко? Петнайсет години, двайсет?

Срамът я затисна цялата. Усети как познатият стар студ я обгръща от всички страни. Лицето й беше безизразно, гласът й — отнесен.

— Шестнайсет. Тръгнах си, когато дъщеря ми беше на пет.

— След толкова време, защо не пожела да й се обадиш?

— Мислех си… — почувства как гърбът й се вцепенява и се обърна, за да отвърне на погледа му. — Надявах се, че ще й бъде по-лесно, да го чуе, първо от Мария.

— Да чуе какво? — Сам безпощадно не откъсваше тъмните си очи от нея.

Марипоса се загледа в ботушите си. Бяха протрити и прашни, а петите бяха износени. Не каза нищо.

— Да чуе, че си жива?

Тя избухна.

— Да! Добре, доволен ли си? Да! — Обърна гръб на Сам, защото не можеше да понесе повече погледа му. — Толкова години не е знаела дали съм жива или мъртва. Отначало й звънях само за да й кажа, че съм добре, но след това се забърках с лоша компания. Аз… Не можех да й се обаждам. Нито да пиша. След известно време вече се срамувах прекалено много, за да го направя. Не можех да понеса, че ще трябва да й кажа, в какво съм се превърнала. По-добре беше да смята, че съм мъртва.

Настана дълго мълчание. Сам знаеше историята й. Че се бе забъркала с наркотици — не само беше използвала, но и продавала. Порочен кръг, от който беше почти невъзможно да излезеш, освен ако не умреш или не бъдеш убит. За нея влизането в затвора се беше оказало направо благословия. Трудните времена и рехабилитацията я бяха довели, до този момент.

Но първо, трябваше да преоткрие историята си. Да я приеме и да говори за нея. Без повече бягства и отричане. Сам нямаше да й позволи, да продължава да се крие в мълчанието си.

— Значи — каза той, с успокояващ глас — за теб е било по-лесно да се свържеш с Мария, защото тя е означавала за теб по-малко, отколкото майка ти.

Марипоса преглътна емоциите, които напираха в гърлото й, и поклати глава. След минута каза:

— Тогава не мислех за това. Вече не се опитвах да направя нещата по-лесни за себе си. Просто ми се струваше най-логично да се обадя на Мария. Тя беше тук, в Сан Антонио. Можех да говоря с нея, лице в лице. — Млъкна и разсеяно потърка рамото си. — В известен смисъл, беше като репетиция. Да проверя дали съм достатъчно силна.

— Достатъчно силна, да застанеш пред майка си.

Тя кимна и затвори очи.

— И пред дъщеря си.

Това беше. Сам не каза нищо, защото и двамата знаеха, че това беше нейният най-голям кръст. Дъщеря й, Лус.

— И беше ли? Достатъчно силна?

— Мислех, че съм. Сега вече не съм толкова сигурна. Може би беше прекалено скоро.

— Но ти се срещна със сестра си. Как мина?

Марипоса си спомни деня, в който взе автобуса, за къщата на Мария. Беше изключително нервна. Бяха говорили съвсем кратко, преди това по телефона, най-вече, защото Мария беше шокирана и остана без думи, когато чу сестра си, която от години смяташе за мъртва. От своя страна, Марипоса се изненада страшно, когато я видя. Годините не се бяха отнесли добре, към по-голямата й полусестра. Беше напълняла много след развода си, очите й бяха станали съвсем малки, блещукащи мъниста на покритото, с петна лице, с кожа, с цвят на пръст. Но когато се усмихна, цялата грейна от щастие и те се прегърнаха спонтанно. Месестите ръце на Мария я стиснаха силно. Ухаеше на ванилия, аромат, който и двете свързваха, с майка си. В този миг, всичките им разногласия изчезнаха и им се сториха абсолютно нелепи.