Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

— Мина добре. Тя беше мила и сърдечна. Дори великодушна. Изненадах се. Беше се развела, децата й си бяха заминали. След всички тези години, след всички различия между нас, в крайна сметка и двете бяхме сами, в Сан Антонио. — Сви рамене, за да покаже, че оценява иронията на съдбата.

— И ти я помоли, да се обади на майка ви вместо теб — каза Сам.

Марипоса си пое дъх и се облегна на близкото дърво.

— Да. И тя го направи. Каза ми, че й е звъннала на следващия ден. Каза, че мама избухнала в сълзи, когато чула, че съм жива. — Погледна към езерото. Не можеше да мисли за тази сцена, без да се развълнува.

— А какво е станало после?

— Говорили само още няколко минути, но после Лус влязла и ги прекъснала.

Нейните устни произнасяха името на дъщеря й. Марипоса все още не можеше да го повярва. Отметна косата от лицето си. Усещаше как по челото и брадичката й избиваха капчици пот от тежката влага.

— Мама не искала Лус да научава за мен по този начин, така внезапно, без да я е подготвила предварително. Затова бързо прекратили разговора. Казала на Мария, че ще се обади. — Поклати глава. — Но все още не го е направила! Защо, нали е обещала?

Изпъна тялото си, изпълнена с гняв, и сви ръцете си в юмруци.

— Може ли да ми е толкова ядосана, че да не иска изобщо да ме вижда?

— Да — каза спокойно Сам.

В очите на Марипоса проблеснаха светкавици от болка. Спокойствието на Сам внезапно я вбеси.

— Не я познаваш! — изкрещя му тя. — Нищо не разбираш!

При звука на извисилия се глас на Марипоса Опал незабавно вдигна глава и я погледна с тревожни очи.

За пореден път, Сам й даде време да се овладее. Тя се наведе, взе един камък от земята и го метна в езерото. Чу се тих, цамбуркащ звук, когато падна във водата. Марипоса проследи с очи, разливащите се все по-надалеч и по-надалеч вълнички. Ефектът й напомни за решението й, да изостави дъщеря си. Трябваше да приеме последиците от многобройните вълнички на своята егоистична, абсурдна постъпка, отпреди толкова много години.

— Съжалявам — каза тя, все още втренчена във водата. — Не исках да ти крещя. Изкарах си яда върху теб. Но не си прав.

Сам не отговори.

Тя погледна през рамо към него. Лицето му беше кафяво и обгоряло, като силно протрито седло. Когато примижаваше срещу слънцето — както направи и сега, — от ъгълчетата на очите му към челюстта му се спускаха дълги, издълбани в кожата му линии.

— Тук е красиво — каза тя спокойно.

— Аха — отвърна Сам, погледът му пробяга от лицето й, към езерото зад нея. — Мисля, че това е едно от най-красивите места в целия окръг — допълни той. Не се хвалеше, просто според него това беше истината.

Поривът на вятъра раздвижи прахта около тях и повдигна краищата на дългата коса на Марипоса. Тя премигна и извърна глава. Вниманието й бе привлечено от самотна пеперуда, махаща с криле срещу бриза, за да достигне до сините листенца на цветето на няколко метра от тях.

— Виж! — извика развълнувано тя. — Пеперуда монарх!

Сам погледна натам, накъдето сочеше Марипоса.

— Скоро ще видим много от тях да минават от тук.

Тя кимна.

Сам се усмихна.

— Да, вярно… Ти отглеждаше такива пеперуди, нали?

— Не е нещо особено. Просто се интересувам от тях.

— Името ти… Марипоса. Означава „пеперуда“ на испански, доколкото знам.

— Да. Да не мислиш, че затова харесвам пеперуди?

Сам се усмихна отново.

— Просто съм любопитен, нищо повече. Майка ти също ли обичаше пеперуди?

Чертите на лицето й омекнаха, при спомена. Щом затвореше очи, и сега още виждаше в съзнанието си майка си, в любимата й градина, как търси гъсениците, как ги хваща и ги вкарва вътре, за да ги отгледа, как учи Марипоса, да чисти стъклените им витрини, как наблюдава заедно с нея чудото на тяхната метаморфоза. През годините беше ставала свидетел на този цикъл стотици пъти и никога не й беше омръзвало.

— О, да. Тя ме научи на всичко, което знам за пеперудите.

— Ааа… Клетъчното деление майка — дъщеря.

— Моля?

— Деление майка — дъщеря. Митоза. Винаги когато една клетка се разделя, клетката майка предава генетичния си материал на дъщерната клетка. Всъщност даже на две.

— Да не намекваш, че съм като майка си? Абсолютно различни сме в толкова много отношения, че няма смисъл даже да ги изброявам.

— Не бъди така сигурна. Клетките не са напълно еднакви. Сложно е и със сигурност не мога да ти го обясня много добре. Но винаги съм смятал предаването на информация от едно поколение на друго за интригуващо явление. Велика мистерия. Просто погледни пеперудите, които толкова харесваш. Ако си спомням правилно, женските пеперуди монарх се чифтосват през пролетта, после напускат светилищата си — така местните наричат техните колонии — и се отправят на север, точно насам, в Тексас. Снасят яйцата си в листата на млечката, след което умират. Следващото поколение, техните дъщери, продължават отново на север, където също снасят яйцата си в листата на млечката, после дъщерите им повтарят цикъла и така се придвижват една след друга все по на север, за да се размножат за пореден път. Не разполагат с карти, не правят племенни съвети, за да обсъдят плановете си. Притежават само инстинкта си, познанието, съхранено дълбоко в гените им, което ги води на север. Така действа процесът на предаване на клетки от майка на дъщеря. — Погледна някъде в далечината. — Природата е толкова красива.