Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

И това беше най-трудната част. От много време не беше чувствала, че може да се довери на някого или на нещо. Дори на себе си. Особено на себе си. Но упорито се опитваше да го промени. Надяваше се, че ако се научи да се отпуска, ако успееше да създаде истинска връзка с конете, след време щеше да има отново нормална връзка и с хората. Беше живяла прекалено дълго в мълчание и в страх. Сам и Опал се опитваха да й помогнат да се отвори отново за света. Трябваше да го направи, ако искаше някога да застане очи в очи с дъщеря си.

Изправи се и отстъпи назад от кобилата си, потупвайки нежно гърба й. Протегна юздите й на Сам. Той кимна и тръгна напред, като поведе и двата коня, из израслата трева, към по-прохладно местенце под сянката на мескитовите дървета. Марипоса го последва, за да приседне до него на красиво гравираната дървена пейка.

Сам се отпусна назад, с въздишка и изпъна дългите си крака. Свали шапката и изтри потта от челото си, с ръкава на ризата си. Марипоса го погледна крадешком. Сам беше роден в индиански резерват в Алабама и макар че сега живееше, в свое собствено ранчо, индианското му наследство личеше видимо. Имаше профил като на орел, черните му очи бяха сериозни и прями, изваян нос. Косата му беше с цвета на орлово крило, черна, прошарена с тънки сиви кичури. Беше гъста, буйна и се спускаше на черта до раменете му, където опираше в светлосинята дънкова риза.

Беше по-скоро впечатляващ, отколкото красив мъж, не че тя се интересуваше от красавци. Всъщност в момента изобщо не се интересуваше от мъже. Нямаше връзка, откакто беше излязла от затвора — поредната защитна линия, която беше прокарала. И така смяташе да си остане. Сам беше добър човек, но Марипоса не искаше да прецаква отношенията им, пресичайки границите на професионалната им връзка.

Той побутна каубойската си шапка отново на главата си, намести се още по-удобно и отпусна свободно ръката си отстрани на пейката, като оглеждаше езерото, с горд собственически поглед.

— Готова ли си да ми кажеш, какво те безпокои? — попита, без да откъсва очи от водата. — Сякаш, си на милион километри от тук.

Марипоса едва сдържа усмивката си, изобщо не беше изненадана, че думите му уцелиха, право в десетката.

— Не чак толкова далече. По-скоро на хиляди.

— А — каза той и се извърна, пронизвайки я с очи. — Мислиш за дъщеря си.

— За майка си.

— Какво те притеснява?

Тя сведе глава.

— Знаеш, че й се обадих. Всъщност сестра ми й звънна.

— Да, знам.

— Преди около три седмици.

— Аха.

Марипоса застина на място.

— Не се е обаждала! Дори за да каже на Мария, че не иска да ме вижда. Или че не я интересува, какво става с мен и че трябва да я оставя на мира и никога повече да не ги търся. — Стисна дланите си в юмруци толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха. — Не че заслужавам нещо повече от това. Но се надявах… — Млъкна и си пое дъх, защото гласът й се разтрепери. — Боли ме, Сам. Нито дума!

— Почакай малко — каза той, опитвайки се да я успокои. — Сигурна ли си, че Мария изобщо се е обадила на майка ви?

Марипоса сбърчи чело, докато обмисляше думите му. И тя си задаваше, същия въпрос.

— Каза ми, че го е направила. Не би ме излъгала. Не е в стила на Мария. Тя е много праволинейна. Щом е казала, че ще направи нещо, ще го изпълни. Ако не иска, също ще ти го каже. Няма да се поколебае.

— Но ако си спомням правилно, ти каза, че със сестра ти не сте се разбирали добре. Че е ревнувала, от отношенията ти с майка ви. Сигурна ли си, че не би се опитала, да ви държи разделени, една от друга?

— Първо, тя ми е полусестра. Никога не сме били особено близки, вярно е. Но не мисля, че ме мрази. Мария е много по-голяма от мен, така че не израснахме заедно. Може да се каже, че не ме е познавала достатъчно добре, за да има причини да ме мрази. Ако изпитва някаква неприязън към мен и не ме харесва, това е, по-скоро като страничен ефект на нейната война, с майка ми.

— Струва ми се, че Мария има проблем, в отношенията си с много хора.

— Ами… — започна Марипоса, като подбираше много внимателно думите си. — Да кажем, че държи силно на мнението си. Но това беше много, много отдавна. Не одобряваше, че майка ни се е омъжила повторно, след смъртта на нейния баща. Мисля, че е очаквала, мама да носи дълга черна рокля и черен шал и да остане сама до края на живота си. Но мама не е имала и четирийсет години, когато Луис е умрял. Била е още съвсем млада и определено не е била готова да се хвърли на погребалната клада.