Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Сам погледа ботушите си и се усмихна.

— Определено.

Марипоса също се усмихна в отговор. Тя беше на четирийсет години, а Сам — може би, съвсем малко по-възрастен. И двамата не се смятаха за стари, определено! Всъщност Марипоса се надяваше, че е достатъчно млада, за да започне живота си наново.

— Още повече, че на младини майка ми е била поразителна жена. Дребничка на ръст, но с ярка индивидуалност. И сега има красиви очи, топли и приканващи като разтопен шоколад. И косата й. Не си виждал толкова гъста дълга коса! Когато бях малка, понякога ми позволяваше да я разресвам. Още помня чувството, когато се разстилаше в ръцете ми… като сурова коприна.

Сам наблюдаваше изражението й, докато тя говореше, като че ли на себе си, чертите на лицето му бяха меки, спокойни, беше невъзможно да се каже какво точно си мисли в момента. Но тя зърна в орловите му очи да проблясва интерес.

— Приятно ли ти е, да говориш за майка си?

— Да. Тя ужасно ми липсва. Много е старомодна, традиционно възпитана. Готви и се грижи за градината, умения, които според нея, всяка жена трябва да има. Но това не означава, че е глупачка. Напротив. Изключително мъдра е, не за годините си — стара душа, така мисля, че се казва. И щедра, и великодушна. Всеки, който се срещне с нея, я обиква.

— Включително и ти.

Марипоса извърна глава и се усмихна на Сам.

— Включително и аз. Както и да е, било е напълно естествено човек, с нейната страст към живота, да открие отново любовта. Хектор Авила и майка ми се влюбили много бързо и от това, което съм чувала, любовта им била много пламенна. Но Мария не харесвала Хектор. Той бил добър, мил мъж. Професор в университет. Това било крачка напред в социално отношение за майка ми. Мисля обаче, че Мария нямаше да го хареса, дори да беше президент. За нея, естествено, никой мъж не можел да се сравнява с баща й. Направо побесняла, когато мама се омъжила за татко. А после, когато съм се появила и аз…

Марипоса направи гримаса.

— Мисля, че дори родителите ми се изненадали, когато мама забременяла. Хектор ни върнал обратно в Мексико. Опитали се да убедят Мария да тръгне с тях, но тя била много ината и отказала. Останала в Сан Антонио, омъжила се за момчето, с което излизала, и това било. Израснах в Морелия и не я виждах често. Само при задължителните семейни посещения в Сан Антонио, или когато тя идваше в Мексико. Винаги критикуваше мама и се оплакваше горчиво, че тя ме обича повече от нея.

— А така ли беше?

Тъжна усмивка премина по лицето на Марипоса, когато спомените я заляха отново. Мария не беше привлекателно момиче. Имаше си хубави качества — беше наследила красивата коса и хубавата кожа на майка си. Но имаше и облото, плоско лице на баща си и малки кръгли очи, които винаги напомняха на Марипоса за очите на броненосец и я караха да се радва, че Луис не е и неин баща. Самата Марипоса беше изключително красиво дете, което се превърна в прекрасна млада жена. От съвсем ранна възраст беше открила, че красотата й дава власт над мъжете. Флиртуваше много, малка и глупава, без да си дава сметка за болката, която причиняваше на своите отхвърлени обожатели, чиито сърца разбиваше. Този тежък урок го научи по-късно, и то много добре.

— Дали мама ме обичаше повече? Иска ми се да мисля, че е било така.

Облегна се назад и скръсти ръце на гърдите си, докато си спомняше кавгите между майка си и по-голямата си сестра, огънят в които постепенно изтля и в крайна сметка те се превърнаха в студена липса на общуване.

— Отчуждението между тях се задълбочи. Мария побесня, когато мама дойде в Милуоки при мен. Смяташе, че е егоистично от моя страна да я моля да идва. Но истината е, че никога не съм я молила. Не ми се наложи. Мама просто се появи на прага ми, когато най-много имах нужда от нея.

— Когато си забременяла ли? — попита Сам.

Марипоса стисна устни, кимна с глава и изпита внезапно същия срам, както преди толкова много години, когато нейният любовник си беше тръгнал. Беше се почувствала, като куче, от което той се беше уморил и просто го беше захвърлил край пътя.

— Мама не смяташе да остане да живее в Милуоки за постоянно. Само докато родя бебето и укрепна достатъчно, за да мога да пътувам. Но скоро си намери работа, като готвачка в хубав ресторант и започна да печели добри пари, повече, отколкото щеше да изкарва вкъщи. Имаше нужда от работа. По онова време, вече беше вдовица. Баща ми беше починал няколко месеца по-рано.

Марипоса вдигна глава към небето. Нежни бели кълбести облаци се носеха над тях като опънати платна на кораб. През всичките тези години един страшен въпрос не й даваше мира — дали бягството й от колежа с Макс не беше причина за внезапната смърт на баща й. Майка й казваше, че е бил наранен, но, не, вината не е нейна. Марипоса не й вярваше и това беше поредното угризение, което я измъчваше, един от най-тежките товари, които носеше в себе си.