Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Марипоса си помисли, че някак си, тези клетки са били прецакани вътре в нея. Къде се беше прекъснало това генетично звено, което трябваше да я мотивира, да обича и да се грижи за детето си? Не можеше да понесе никакъв разговор, който беше свързан с отношенията между майки и дъщери. Какво искаше да докаже Сам с този разговор, за майчините клетки? Лицето й доби обичайното си равнодушно изражение — нейната защитна маска за такива случаи, и погледна към езерото.

Сам проговори отново.

— Защо не се опиташ да се обадиш на майка си сама? Днес?

Тя тръсна рязко глава.

— Защо не?

— Независимо от цялата ти теория за гените, аз не съм като майка си. Не съм толкова силна.

— Напротив, такава си. Излезе от клиниката и остана чиста. За това е нужно доста сила. И смелост.

— Не ме хвали за това, Сам. Не мога да го понеса. — Говореше съвсем тихо, гласът й трепереше, макар че се опитваше да се овладее.

— Значи сега отново ще се самонаказваш?

Повече не можеше да се контролира.

— Сам, оставих майка си и дъщеря си да ме смятат за мъртва. Зарязах детето си! — избухна тя бясна, че позволи сълзите да рукнат от очите й. — Моето малко момиченце. Беше само на пет години и аз я изоставих, заради някакъв мъж, когото дори не мога да си спомня. Просто някакво звено във веригата, който ми обеща нов живот, далеч от скучната работа в леярната. И от студа. Мразех студа.

— И, разбира се, да не забравяме и наркотиците.

Произнесе думата отчетливо, с хладната прецизност на хирург, и тя наистина я разряза като скалпел, оставяйки раната й оголена и кървяща. Марипоса се извърна и го погледна право в очите, тези дълбоки, тъмни езера. Не я съдеха, не я обвиняваха. Прииска й се да го разтърси. Да види как спокойното му лице се сбръчква от отвращение. Да го накара да я мрази, както заслужаваше.

— Да, не бива да забравяме и наркотиците. Така беше с мен — каза с изпълнен с горчивина глас. — Един мъж след друг. Всеки следващ по-ужасен от предишния. Но не ми пукаше, стига да си набавях дозата.

Стана й студено и обви ръце, около тялото си. Вгледа се замислено в лицето му. То беше все така безизразно, лишено от емоция — като камък.

— Мразех се за това, което правех. Коя жена би постъпила така?

— Пристрастената.

Марипоса изхлипа и скри лицето си с ръце.

— Толкова ме е срам. Не заслужавам нейната прошка.

— Това е в миналото. Марипоса, трябва да го оставиш да си отиде. Миналото е ужасно място, пълно с вина и самоунищожение. Трябва да живееш днес. За мига.

— Не мога. Все си мисля за тях. Защо мама не се обади…

— С какво си по-различна днес, отпреди три седмици, когато взе решение да се свържеш с майка си? Вече си готова, да общуваш.

— Но те не са готови да общуват с мен!

— Не можеш да си сигурна.

— Защо тогава, мама не звънна на Мария, както й е казала?

— Както ти сама каза, не я познавам, за да мога да ти дам отговор. Но в момента вероятно й е доста трудно, може би е в шок, не знае, как да реагира. А и е нужно време, за да подготви дъщеря ти за теб.

Сълзите й секнаха, докато тя обмисляше думите му.

— Лус — каза Марипоса тихо. Подсмръкна и изтри очите си. — Разбира се.

— Бъди търпелива, Марипоса. Имай малко вяра. Те са ти дали шестнайсет години. Дай им още няколко седмици. Довери ми се. По един или друг начин, ще се свържат с теб.

Слънцето беше високо в небето, на четвъртия ден от нейното пътуване. Лус шофираше към Сейнт Луис в ранната сутрин, когато огненото кълбо заблестя в лъскавите стъклени небостъргачи. Зазяпа се, в прочутата арка на Сейнт Луис, но като истинско момиче от Средния запад, най-много се развълнува, когато премина по моста, над могъщата река Мисисипи. Хрумна й, че с Офелия бяха като Том Сойър и Хък Фин — поели в търсене на неизвестни приключения, по магистралата на запад към Канзас сити.

Пътят скоро отново стана еднообразен. Километрите се точеха един след друг, в монотонна безкрайност, и Лус си даде сметка, че преди телефонното обаждане на Офелия, май беше спала, само около четири часа, а вече шофираше цели седем. През последните три часа, бяха спирали няколко пъти, за да се изпишка Офелия, а самата Лус, се наливаше през това време с „Ред Бул“ и кафета.