Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Отвори широко прозореца, надявайки се, че въздухът ще я държи будна, но сутрешната прохлада, вече беше заменена с топлата влага на местния климат. Офелия се беше преместила на задната седалка, за да може поне малко да се изтегне по-удобно. Лус се прозя шумно и за пореден път, си пожела да имаше радио в колата, за да я разсейва. Погледна към седалката до себе си. Малката чихуахуа беше нейният „навигатор“, свила се, като котка, върху вече изцапаното и намачкано зелено сатенено палто.

— Офелия? — провикна се Лус. Усещаше, че няма сили, да продължи да стои будна и се надяваше, че разговорът щеше да помогне. — Будна ли си?

— Аха…

— Съжалявам, ако отвореният прозорец те е събудил.

— Свежият въздух ми дойде добре. А и тук отзад малко мирише.

Лус погледна в огледалото за обратно виждане. Задната седалка беше затрупана с празни бутилки от минерална вода, изпомачкани списания и опаковки от сладкиши и разни други храни. Вниманието й беше привлечено от ръцете на Офелия, които правеха нещо с кутията с тленните останки на Есперанса.

— Какво правиш?

Настана тишина за известно време, после Офелия отвърна:

— Аз… ъъъ… готвя ти малка изненада с кутията с пепелта на баба ти.

— Какво?

— Не се тревожи. Не е нещо непоправимо. Просто ми стана жал за твоята абуела, да стои в такава жалка картонена кутия. Струваше ми се, не знам… тъжно.

Настана неловко мълчание. Лицето на Лус беше пламнало.

— Нарочно не купих, някоя по-скъпа урна, или красива кутия от погребалния дом — обясни тя. — Не защото съм стисната. Исках леля Мария да избере нещо хубаво в Сан Антонио. Тя е дъщеря на Есперанса, а не успя да дойде на погребението.

— Не е дошла на погребението на майка си? — повтори ужасено Офелия. — Какъв срам!

— Вината не е нейна. Тя не знаеше. Не можах да се свържа с нея. Сигурно се е преместила, защото телефонният й номер вече не е активен.

— Обади ли се в централата?

— Естествено, че се обадих — отвърна Лус възмутено.

— Ясно.

— Надявам се, че все някак ще успея, да я намеря.

След кратка пауза, Офелия каза:

— Чакай малко. Имаш предвид, че още не си се свързала с леля си?

— Да.

— Какво?! Момиче, тръгнала си, на път да я видиш, само дето тя не знае, че идваш?

Лус сви рамене. Офелия изригна в някакви думи на испански, които в момента се радваше, че не може да разбере.

— Не се напрягай прекалено много за това — каза тя. — Не искаме бебето да се превъзбуди и да тръгне да излиза сега, нали? А и като помислиш, това, което правим в момента, не е по-различно.

— Ти си луда. Различно е.

— О? Да не би да си се обадила на леля си?

— Не, но поне знам телефонния й номер — усмихна се криво Офелия. — Просто тя не отговаря.

— А-ха — измънка Лус с тържествуваща усмивка.

Много добре осъзнаваше, че бременното момиче беше спечелило толкова бързо сърцето й, защото и двете бяха сами на света, точно в този момент.

Погледна отново в огледалото и видя, че Офелия връзва нещо на кутията.

— Е, какво все пак правиш с кутията на баба?

— Просто си помислих… В моето родно място в Мексико на Деня на мъртвите украсяваме гробовете на починалите си близки, за да им покажем уважението и обичта си. Това е любимият ми празник. Навсякъде из целия град има сергии с цветя, на които се продават semprasuchiti — яркооранжеви невени за украса. Това е любимото цвете на богинята Шочикетцал, богинята на красотата и на цветята. То ни напомня, че животът — също като красивите цветя — бързо си отива.

— От къде ги намери? — попита изненадано Лус, докато Офелия се опитваше да прикрепи четирите невена към кутията с някаква връв. Цветчетата им бяха извити и изпръскани с кафяви петънца.

— На последната бензиностанция. Така или иначе, щяха да умрат.

Офелия вдигна глава. Когато погледите им се срещнаха в огледалото, и двете избухнаха в смях. Офелия се върна към заниманието си, дооправи някои неща, после вдигна кутията по-високо, за да покаже творението си с видимо самодоволство.

— Нямах никаква панделка, затова използвах въжето, с което ти върза Серена. Просто го омотах, около кутията и подпъхнах цветята. Ще я украся по-късно, но и така е хубава, нали? Виж и това! Каза, че баба ти е обичала сладкишите и храната от „Макдоналдс“, затова взех салфетките от поничките и опаковките, от вече изядените вафли и направих малки хартиени цветя.

Пооправи ръбовете, на едното от тях и после добави:

— Е, ще бъде по-добре, когато добавя панделките.

— Изглежда… — Лус се поколеба.