Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Отначало се появи главата й, с дългата, разпиляна като чадър коса, последвана от корема, който като че ли ставаше по-голям, с всяко излизане от колата.

— Божичко, толкова съм дебела!

Офелия постави едната си ръка на гърба си, пое си тежко дъх и се огледа, присвивайки очи, срещу слънцето. Ярката светлина разкриваше още по-ясно удареното около окото й, което след един ден вече беше придобило гневен, тъмно лилав оттенък, на места с жълтеникаво. Редичка от няколко тънки лепенки, които бяха купили, на последната бензиностанция, закриваше кривата рана на красиво извитата й вежда. Офелия постави ръка на корема си съвсем несъзнателно. Лус забеляза моравата следа, около китката й — там, където явно Анхел я беше стискал — и изпита нов порив да закриля приятелката си.

Офелия смени розовата блузка, която очертаваше формите й, с по-свободна, с щампи на рози. Лус носеше същите дънки и спортната блуза, с дълги ръкави, които беше намъкнала в бързината, на тръгване от „Las Damas“. Нима това беше станало вчера, зачуди се тя. Струваше й се, че е било много, много отдавна. Офелия извади чифт гигантски черни очила от чантата си, които на практика покриваха, цялата горна част на лицето й. Беше купила и тях от една бензиностанция. Огледа се бавно наоколо.

— Тук не се е променило много.

— Така ли? — Лус също огледа отново мястото, което приличаше на картинка от пощенска картичка. — И си напуснала тази прелест, защото…?

Офелия подсмръкна.

— Бях на седемнайсет.

Лус се засмя и сложи ръце на бедрата си.

— Е, тук наистина е приятно. С всички градини и цветя.

— Знаеш ли, колко много работа е нужна, за тези лехи с цветя? А? Е, аз знам. И нека ти кажа, че наистина е много, ама много.

— Предполагам, че това има някаква връзка, с тръгването ти. Не мога да си те представя, да се занимаваш с градинарство.

— Не знам. Работата беше тежка, не ме разбирай погрешно. Непрекъснато се навеждаш, засаждаш семена, местиш растения — гърбът все ме болеше. А и не ни плащаха много. Но да ти кажа честно, не заради това, си тръгнах.

Офелия въздъхна и Лус си представи, изражението в очите й, защото видя, как свива горчиво устни при спомена.

— Какво щях да правя, ако бях останала тук? Не беше точно работата, за която си мечтаех. Освен това, с леля все се карахме. Исках да излизам с приятелите си, а тя си имаше ново гадже. Не е нужно да си завършил университет, за да се сетиш накъде отиваха нещата. А и се страхувах, че ще свърша като нея — на трийсет години, разведена и ужасно състарена. Четях всички онези списания — нали знаеш, „Седемнайсет“, „Космополитън“ — за това, какво правеха другите момичета с живота си… И си помислих: „Защо да не го направя и аз?“ Почнах да спестявам и когато завърших училище, си купих билет за автобуса.

— За Чикаго?

— Да. И тогава срещнах Анхел и… — Лицето й помръкна и тя погледна към корема си. — Когато си тръгнах от тук, си мислех само, как ще направя нещо с живота си, че съм прекалено добра, за това място. А ето ме отново тук. Виж ме. Бременна, без пукната пара. — Стисна устни и направи гримаса на съжаление. — Анхел беше прав. Аз съм такава загубенячка.

— Не, не си! Не обръщай внимание на думите му. Той е загубенякът!

Лус мразеше да вижда Офелия такава. Беше толкова борбено момиче, а сега сякаш от нея беше останала, само празна черупка, без съдържание вътре.

— Страх ме е.

— От какво?

Офелия размаха ръце в отчаяние.

— От какво ли? От всичко! — После добави, с по-тих глас: — Да видя отново леля си, след цялото това време. В този вид. — Посочи корема си с ръка.

— Тя ще те разбере.

— Това е малко градче. Не е, като Чикаго. Ще бъде голям скандал.

— Ами… — въздъхна Лус, вече изчерпала вдъхновяващите си мисли. Бяха стигнали до края на пътя. — Абуела ми казваше, че истинската смелост идва от сърцето. Ти си една от най-смелите жени, които познавам. И бебето ти има нужда от теб, точно сега. Така че тук сме и няма връщане назад.

— Тук сме — повтори Офелия, сякаш с тези думи, за пръв път приемаше реалността. — Засега. Нали така?

— Да.

Момичето отново направи гримаса и постави ръка на кръста си. Тръскайки глава, каза, през стиснати зъби:

— Радвам се. Защото тези болки стават наистина ужасни.

— Но нали каза, че са изчезнали?

— Излъгах те. — Офелия погледна Лус и изпъшка извинително, щом видя изписаното на лицето й разочарование. — Да, знам, отново. Но не исках да се тревожиш, докато шофираш.

— Офелия! — избухна Лус, наистина бясна.