Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Лицето на Офелия се сгърчи, сякаш всеки миг щеше да заплаче.

— Къде е мисис П.? Тя я познава.

Жената срещу нея наклони глава, за пръв път изглеждаше заинтересувана.

— Мисис П.?

— Да. Мисис Пенфолд. Тя е собственичката на мястото.

— Знам, коя е мисис Пенфолд. А вие откъде я познавате?

— Преди работех тук. Името ми е Офелия Алварес — каза отново тя. — Госпожата ме познава.

Жената затвори папката и постави ръце, върху нея.

— Аз съм Маргарет Джонсън, главният мениджър. Заместих Лусинда Пфайзър.

— Да, познавах Лусинда.

— Знам по имена всички, които в момента работят в разсадника, и със сигурност нямаме Луиза Алварес. — Погледна към посърналото лице на Офелия и за пръв път показа някакъв пристъп на съчувствие. — Ще потърся мисис Пенфолд. Седнете, ако обичате — каза тя и посочи към дивана, докато се надигаше от мястото си. — Ей сега се връщам.

Лус гледаше, как крехката млада жена, се отправя спокойно, с грациозна походка и с изпънати рамене към съседната стая. За разлика от нея Офелия крачеше нервно из цялото помещение, гризейки ноктите си.

— На бас, че е била дебютантка, на онези балове на висшето общество — изсумтя тя. — Дупето й е плоско, като дъска за гладене.

— Колко ли ще се бави?

Офелия направи гримаса и потърка кръста си.

— Надявам се да не е много.

Погледът на Лус, пробяга към дивана, с червена плюшена тапицерия; знаеше, че ще заспи в мига, в който седне, затова остана права, зяпайки разсеяно, през прозореца. Няколко минути по-късно, вратата на другата стая се отвори и от там излезе набита възрастна жена, със същата бежова униформа, триеща ръцете си в тъмнозелената престилка, която закриваше пищните й бедра. С късата си бяла накъдрена коса и с очилата, върху носа си, приличаше на типичната баба, която рисуваха в книжките за деца. Вървеше с достойнство и самоувереност, а светло сините й очи сияеха и сякаш обхващаха цялото пространство пред нея, като прожектори. Ако наистина беше нечия баба, внуците й със сигурност не можеха да я разиграват.

Мисис Пенфолд забеляза Офелия и в очите й проблесна искра в мига, в който я разпозна.

— Божичко! Офелия… това ти ли си?

Офелия беше успяла да дойде на себе си.

— Здравейте, мисис Пенфолд. Радвам се, да ви видя отново.

— Виж ти, виж ти… — мисис Пенфолд цъкаше с уста, докато скъсяваше дистанцията между тях. Хвана я за ръце, а острият й поглед обходи лицето й.

В следващия миг приветливостта изчезна от гласа й, заменена от съчувствие.

— Мило момиче, какво е станало с хубавото ти личице?

Офелия се изчерви от срам и сведе глава.

— Нищо особено. Просто паднах.

Мисис Пенфолд присви неодобрително очи и Лус разбра, че изобщо не се беше вързала, на глупавото обяснение. Жената размени бърз поглед с Маргарет, която се беше върнала на бюрото си. После насочи вниманието си към Лус и й се усмихна с признателност; беше се досетила, за част от събитията.

— Ела, приседни тук — каза тя на Офелия, хвана я за ръка и я поведе към дивана. Подметна през рамо към Лус: — Моля те, сядай, където ти е удобно. — След това отново се обърна към Офелия. — Е, значи ще ставаш майка.

— Да, госпожо.

Лус пъхна ръце в джобовете си и пристъпи напред, за да чува по-добре.

— Леля ти Луиза знае ли?

— Ами не, госпожо. Затова съм тук. Да й кажа.

Мисис Пенфолд се смути за миг.

— Но тя вече не работи при мен. Мислех, че ти е казала. Омъжи се, Офелия. Даже направихме сватбата тук, церемонията беше много приятна. Леля ти не говореше много за теб, но се изненадах, че не дойде на сватбата.

— Защото не съм знаела! — извика изненадано Офелия, докато разтриваше кръста си с едната си ръка. — Но тя не е виновна. Не й дадох адреса си, когато отидох в Чикаго. Все се канех да го направя, но просто не съм и мислила, че някога ще си тръгне оттук.

— Леля ти е добра жена. Заслужаваше да получи своето късче щастие и не я виня, че реши да се премести във Флорида със съпруга си, въпреки че ми липсва. Сега е в Даксънвил.

Мисис Пенфолд погледна към Маргарет, която още седеше зад бюрото си.

— Ще намериш ли адреса й за Офелия?

Лус разтърка уморените си очи и стомахът я присви. Адресът й? Бог да й е на помощ, какво щеше да прави сега? Лелята на Офелия не беше вече тук и явно щеше да й се наложи, да шофира до Флорида.

— Като говорим за сватба, ти кога се омъжи, мила?

— Аз… ами…

Погледът на момичето се впери безпомощно в Лус: Какво да й кажа? Лус не можеше да й помогне с това. Сви рамене и отговори също с очи: Можеш да й кажеш истината. Какво ще загубиш?