Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Лус имаше нормално, хубаво детство. Есперанса я караше, да се чувства обичана, в безопасност в своя дом. И все пак усещаше, че не е съвсем, като другите деца в училище. Докато беше малка, някак подсъзнателно смяташе, че това е така, защото майка й беше умряла. Но думите, които чу днес, събудиха в нея спомен, който беше погребала дълбоко в паметта си. Беше малка, не повече от десетгодишна. Момчетата от квартала, Луис с издадената захапка и Карлос, дебелото момче, което винаги имаше бонбони в джобовете си, я сочеха с пръст и викаха зад гърба й: „Знаем каква си, знаем каква си! Ти си bastarda .“

Лус не знаеше, какво означава тази дума, затова, щом се прибра вкъщи, отмъкна испано-английския речник на баба си в стаята си и затвори вратата. Имаше няколко определения и всяко от тях, започваше с „обиден термин“. Пръстът й трепереше, докато проследяваше думите и устата й ги изговаряше на глас, една по една. Когато затвори речника, вече знаеше, защо момчетата я отбягваха и дружаха, само с момичета като Мария-Елена или Кармен. Есперанса й беше казала, че баща й е напуснал майка й, още преди тя да се роди, но Лус познаваше много деца, чиито родители бяха разделени или разведени. Майка й беше починала, но всеки знаеше, че няма нищо срамно в това да умреш. Но това беше денят, в който за първи път разбра, че родителите й не са били женени.

Обиден термин. Фразата се заби, в детското й сърце и я уплаши, до смърт. До този миг не подозираше, че думите могат да причинят, такава болка. Тези лоши момчета бяха повтаряли думата bastarda толкова пъти, че тя най-накрая си беше пробила път до душата й и се беше заровила дълбоко там. Лоша. Мръсна. Потръпваше силно в малкото й стомахче и й показваше, че някак вече беше омърсена, опетнена от нея.

Седмици по-късно, Лус най-накрая се престраши да разкаже на баба си, за станалото. Тя седеше в любимото си кресло пред телевизора, потраквайки с куките за плетене. Когато Лус заговори, тракането спря. После Есперанса остави куките на масата, взе дистанционното и изключи телевизора. Тъмните й очи се втренчиха в сините наскърбени очи на малката Лус, сякаш претърсваха мозъка й, оглеждаха, забилите се вътре парчета обида и се опитваха, да разчистят болката, като ненужен отпадък. После я гушна в скута си. Момичето отпусна главичката си на гърдите й. Гласът на Есперанса вибрираше от любов, когато заговори на внучката си.

Querida, помниш ли как преди няколко седмици ме повика навън, за да видя една какавида, от която излизаше странна нишка? Ти знаеше, че нещо не е наред с нея.

Лус кимна с глава. Помнеше.

Всички какавиди са прекрасни, когато се оформят. Всяка е ярка и зелена, като парче нефрит, с тези красиви, златисти петънца. Личното бижу на Господ, нали? Но за съжаление понякога в гъсеницата се развива паразит, точно преди тя да се превърне в какавида. То е като лошо семенце, което изчаква, докато дойде моментът това да стане. Нещастната заразена какавида не е толкова гладка и зелена като другите. Тя става кафява и пъстра като изгнил плод. Този малък паразит расте и расте, докато най-накрая убие пеперудата, преди още да е имала шанса да полети. От пашкула изпълзява само летящият паразит убиец.

Mi hija 18 18 Mi hija (исп. ез.) — дъще моя. — Б.пр. , през целия си живот ще се сблъскваш с хора, които ще искат да те наранят, да посадят в сърцето ти злото на лошите думи и на жестокостта. Тези думи, са като паразитите. Те имат силата да унищожават всичко красиво в човека, в теб. Ако им позволиш. Но ти си силна, моя сладка, малка какавидке! Ще растеш и ще растеш и някой ден, ще се превърнеш в красива и ярка какавида, от която ще излезе прекрасна пеперуда. Yo prometo. Това се случи и с твоята майка.

Помниш ли, как изхвърлихме глупавите ларви на паразита? Това трябва да направиш и ти. Заличи тази глупава дума от ума си и не й позволявай да те отрови.

Есперанса не повдигна друг път въпроса, а Лус повече не се сети за това. До днес. Чувстваше се така, сякаш белеше лук и очите й започваха да смъдят и да текат. Фактът, че беше незаконородена, не беше нещо особено, казваше разумът й. Тази дума беше толкова архаична, напълно неуместна, в новото време на толерантност. Нямаше нищо общо с нея. Нито щеше да има със сладкото бебе на Офелия, когато той или тя се родеше.

Защо тогава, глупавата и грозна дума, все още имаше силата да я накара, да се свие на кълбо, в пашкула на колата си и да трепери, както в онзи ден преди тринайсет години?