Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Да се събуди от кучешки език, който ближе лицето й, беше ново преживяване за Лус. Отваряйки плахо очи, тя видя две големи уши, които се полюшваха отстрани на светлокафеникавата главичка, като криле на пеперуда. Извърна лицето си от кадифения език и отмести Серена от себе си.

— Добре, добре, стига толкова целувки. Стига! Будна съм!

Прозя се, надигна се, облегна се на лакти и се раздвижи бавно, сякаш мускулите й се оплакваха, че са били толкова дълго време в една и съща позиция. Потърка лицето си с ръце и после погледна през прозореца. Слънцето беше започнало, да се спуска на запад. Часовникът й показваше, че е спала непробудно два, може би три часа. В устата си обаче усещаше лош вкус, главата й тежеше и определено имаше нужда да спи, поне още осем часа. И от малко свеж въздух. Излезе от колата, усети, че навън е станало по-студено, и се пресегна за якето си.

— Хайде, Серена. Искаш ли да се разходиш?

Завърза отново тънкото въженце на каишката на кучето и двете заедно тръгнаха по чакълестата пътека. Серена подтичваше в тръст, като млада кобилка край нея, с малките си краченца, щастлива, че е извън колата. Гъсениците бяха най-близкото до домашен любимец, което Лус някога беше имала. Никога не беше предполагала, че едно миниатюрно, пуфтящо куче с големи уши, ще й помогне, да запълни празнината, останала в сърцето й, след смъртта на баба й. Докато вървеше из моравите на разсадника, нещо малко и оранжево във въздуха, привлече вниманието й. Спря рязко и изви глава, за да проследи размахващата шеметно криле пеперуда монарх. След миг, зърна още една. И още една високо в небето. Ускори крачка и заедно със Серена тръгна след пеперудите по тясната пътека.

След няколко метра, пътеката стигна до просторно поле с люцерна, която покриваше околните хълмове, докъдето можеше да стигне човешки поглед. Лус стоеше там и се взираше пред себе си, прохладният бриз на провинцията галеше страните й. Чувстваше се като опиянена, от гледката. Отново забеляза познатия размах на ярко оранжевите криле над полето, където пеперудите пиеха за последно нектар преди залеза. Заслони очите си с ръка, присви ги и се загледа в пеперудите, които летяха към групичка дървета, точно в средата на полето.

— Хайде, Серена — каза тя и нежно подръпна кученцето. Сърцето й биеше от вълнение.

Високите дъбове се издигаха във величествена група, дебелите им — и все пак грациозни клони се преплитаха като гигантски богини, танцуващи в молитвен кръг. Лус изпита истинско благоговение, докато се приближаваше към тях. Беше чувала истории от фермери за свещени дървета, които не бива да бъдат изсичани. Откакто пътуваше из провинцията на Средния запад, от време на време виждаше подобни малки групички в средата на разораните ниви и им се възхищаваше.

Забави ход, когато приближи тези свещени дървета, а щом пристъпи под сянката на сплетените клони, дъхът й направо спря. Есперанса й беше разказвала за това, но никога досега не го беше виждала с очите си, нито можеше, да си го представи. Чувстваше се, сякаш влизаше в катедрала и вървеше бавно, на пръсти, опитвайки се да не вдига шум, за да не притесни, струпалите се пеперуди. Дори Серена, като че ли се кротна и се промъкваше напрегнато с повдигнати уши. Няколкостотин пеперуди монарх се бяха сгушили в закрилническата прегръдка на дърветата. Скупчени близо една до друга, спящи с долепените си тънки, крехки, като хартия криле, те приличаха на сиво-кафеникави листа, висящи от клоните. Когато под короната на дървото влетеше нова пеперуда и се опиташе да си намери място на претъпкания клон, стотици криле се размахваха и сред зеленината избухваше ярко оранжевият блясък на основната окраска на пеперудите.

— Толкова са много… — Лус най-накрая си пое дъх.

От къде ли бяха дошли всичките? Може би някои бяха летели дотук, през целия път от Милуоки, от градината на Есперанса. Усмихна се при мисълта за тази възможност.

— Ей, вие там!

Сърцето й подскочи, при звука на мъжкия глас. Серена започна да лае, малкото й гръбче се изви нагоре предупредително. В следващия миг, стотици пеперуди размахаха тревожно криле, като подплашени прилепи. Лус коленичи, за да успокои изнервилото се кученце, след което се обърна и видя висок слаб мъж да приближава към нея. Беше облечен с изтъркани работни панталони, кафява риза, от джоба на която се показваха химикалки, а ръкавите му бяха навити и разкриваха дълги, загорели от слънцето ръце. На главата си имаше оръфана широкопола шапка, на гърба си носеше раница, а в едната си ръка държеше пръчка с мрежа за пеперуди. Щом я видя, Лус си отдъхна. Това обясняваше, защо е тук. А и някак не можеше да си представи, да бъде нападната от мъж с мрежа за пеперуди.