Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

— Значи баба ти е отглеждала пеперуди — каза той малко по-високо, за да заглуши шума от пукащите под краката им съчки.

— Аха. Откакто я помня, все това правеше.

— Чудесно е, че е отделяла време да учи децата. Преподавам в университета, но навън винаги работя с ученици и им помагам, да се научат да маркират. Децата са добри в това. Толкова искат да овладеят нови неща и да помагат. Те са бъдещето.

— Мисля, че и баба го правеше, по същата причина. Но беше и част от нейната култура. Израснала е в Мексико, в село, близо до мястото, където пеперудите монарх мигрират всяка година. Семейството й почита пеперудите и приветства тяхното завръщане.

Това изглежда привлече вниманието му.

— Така ли? Къде точно?

— Градчето е малко, съмнявам се, че си го чувал.

— Пробвай ме.

— Ангангео.

Били се обърна към нея, лукавата усмивка отново се появи на лицето му. Гледаше я развеселено.

— Шегуваш ли се? Тази седмица отивам точно там.

Лус не знаеше, дали това е едно от онези странни съвпадения, които щом погледнеш назад, разбираш, че всъщност са били нещо повече. Съдба. Все пак, колко хора на света може да са тръгнали, точно в този момент към Ангангео?

— Като говорим за синхронност… — каза тя с тих смях. — И какво те води в Ангангео, сред всички други градове и села?

— Пеперудите монарх, разбира се. Част от работата ми е, да наблюдавам колониите им и да ги описвам. Обичам проучванията и преподаването, но работата на терен ми е най на сърцето. Да съм в планините, за да обикалям светилищата на пеперудите… Това обичам да правя най-много.

Лус можеше да си го представи, в планинските гори как броди и търси пеперуди. Скитащ учен с раница на гръб и мрежа за пеперуди, повече д-р Ливингстън, отколкото обикновен авантюрист.

— Със самолет ли ще пътуваш?

— Не, ще шофирам. Имам прекалено много екипировка.

Тя се оживи при думите му и за първи път, си даде сметка за някои моменти от пътуването.

— Чух, че сега е опасно, да се пресича границата.

— Може да бъде. Но аз минавам по този път от десет години насам, така че познавам маршрута си много добре и не се притеснявам.

— Може би ще се видим там — подметна Лус, произнасяйки думите небрежно, като някакво предизвикателство.

Той наведе глава и я погледна въпросително.

— Да не казваш, че и ти…

— Аха.

Били изцъка с език невярващо и подръпна мустака си.

— Кога тръгваш?

— В момента вече съм поела по пътя, затова питах, за пресичането на границата. Не искам да налетя на бандити. Спрях тук за малко. Докарах една приятелка, но вече трябва отново да тръгвам. Искам да стигна там, преди Деня на мъртвите.

— Сама ли пътуваш?

— Надявам се, че не. Планът ми е и леля ми да дойде с мен.

— Това е хубаво. Не е добра идея, да се предприема такова пътуване сам, особено такова хубаво момиче, като теб. Просто се увери, че документите ти са изрядни, както и застраховката на колата ти, и се придържай само към главните пътища. Всичко ще бъде наред.

Лус се почувства по-добре от това, че получи окуражаване от някой, който беше извършвал това пътуване много пъти.

Били погледна към дърветата, отрупани с пеперуди.

— Преследвам пеперуди, от десет години и ако съм научил едно нещо от тях, то е, че това, което наричаме „съвпадение“, е по-скоро нещо очаквано, отколкото неочаквано. Мнозина учени и теолози вярват, че всичко, което се случва, може да бъде свързано, с някаква предишна причина, да се направи асоциация с нещо друго. Виж всички тези пеперуди монарх — каза той и вдигна ръка, за да посочи стотиците пеперуди, висящи в плътна маса и разкриващи тъмната сива страна под крилете си.

— Всяка от тях започва това пътуване сама. Но по пътя се събира с други пеперуди, всичките, насочили се в една и съща посока, към едно и също място, по едно и също време. Така, постепенно образуват река от пеперуди монарх, изпълващи небето. А през нощта се струпват заедно по дърветата, за да оформят спящи купове, като тези тук.

— Значи казваш, че и двамата сме на това място, защото следваме пътя на пеперудите монарх и изобщо не е странно, че сме се срещнали.

— Причина и следствие. Това намалява странността на съвпадението.

Лус се подсмихна.

— Но не много.

— Не — призна той и също се засмя. — Има милиони пеперуди. И само аз и ти. Но и двамата сме тук.

Само аз и ти. Лус си помисли, че този коментар прозвуча доста интимно.

— Може би първия път го нарече с правилното име — каза той. — Синхронност. Животът не е поредица от случайни събития, а по-скоро изражение на много по-дълбок и понякога, непонятен ред. — Усмихна се. — С други думи, може би е било предопределено да се срещнем.