Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Тя хвърли бърз поглед, към Сам Утринната звезда. Той притежаваше това ранчо от 600 декара, в което отглеждаше своите тексаски петнисти коне от породата куортър. Марипоса беше дошла тук преди година за терапия с коне, а след като приключи с нея, остана и продължи да взема уроци по езда от Сам. Той не беше неин терапевт, както й беше обяснил съвсем ясно още на първия им сеанс, а просто някой, който искаше да й помогне, да се свърже с „четириногите“ и с енергията, която те излъчват. Така след време щеше да успее да открие връзката си и с „двуногите“. Беше се засмял, онзи първи път, и беше казал, че смята себе си по-скоро за „шестног“ — така са били наричани в миналото воините от индианските племена, защото били, като едно цяло с конете си. През изминалата година, Сам и Марипоса бяха станали нещо много повече от учител и ученик. Тя не беше сигурна, как точно да нарече тяхната връзка, но най-малкото беше приятелство. Според нея, отглеждането на коне му подхождаше изключително, защото той приличаше на тях. Не говореше много и общуваше най-вече, с езика на тялото — особено с очите си. Сега я наблюдаваше и преценяваше настроението й.

— Добре съм. Наистина.

— Ясно, разбрах. Нека тогава, да повървим по пътеката още малко.

Сам издаде тих цъкащ звук с език и огромният му тексаски петнист жребец потегли. Марипоса се намести на седлото, после побутна Опал, за да се обърне, и последва Танк по пътеката. През последните четири месеца беше създала връзка с кобилата си. По време на първите си сеанси я решеше, хранеше и почистваше клетката й в конюшнята. Сам й беше казал, че трябва първо да научи езика на тялото на конете, преди да пъхне крак в стремето. Сега вече двамата яздеха из хълмовете на Тексас и посещението й тук беше най-очакваният момент за цялата седмица. Където и да се спреше погледът й, виждаше само красота. Днес вятърът навяваше нежни вълни над хълмовете, избухнали в пищни златисти, алени и бронзови цветове. Яздеха мълчаливо един до друг по широката каменна пътека, криволичеща около групичка мескитови дървета, борове и оградата на пасищата. Най-силният шум беше тропотът на копитата по чакъла, докато конете се придвижваха в равномерен ход. Беше идеален ден за езда — 15 градуса, лек ветрец и толкова ярко небе, че очите те заболяваха, ако погледнеш към него без очила. Нито едно облаче не беше посмяло да оскверни просторната синева, но Марипоса знаеше, че фермерите и хората из многобройните ранчота наоколо се молеха за дъжд. Тя се молеше за същото, защото пеперудите монарх скоро щяха да минат от тук и един хубав дъжд щеше да им осигури множество красиви цветя, от които да смучат, така нужния им нектар. Погледна към Сам. Яздеха вече почти час, а той не беше казал нито дума. Просто продължаваше напред, а копитата на Танк вдигаха облаци прах от сухата земя, когато Сам посочваше към някой елен или пуйка. Изглежда не мислеше за нищо друго, само се наслаждаваше пълноценно на прекрасния ден.

След известно време, пътеката се раздели на две. Едната водеше обратно към главната къща на ранчото и към плевнята, където обикновено си казваха небрежно „чао“ и той отиваше при следващия си клиент, а тя връщаше Опал в конюшнята. Другата пътека отиваше на север.

Изненада я, като пое по втората. Изкачиха се по стъпаловидния хълм, после направиха чупка и внезапно, пред тях се появи езеро. Марипоса затаи дъх, очарована от гледката на кристалночистата синкаво-зелена вода, искряща на светлината, в която се отразяваше небето.

— Можем да поседнем и да си починем малко — каза Сам.

Марипоса обаче знаеше, че „да седнем и да си починем“, всъщност означаваше „да поговорим“. Сам не беше досаден, не любопитстваше и не я засипваше с въпроси, както беше правил терапевтът й, но умело научаваше това, което искаше да знае.

Той слезе от коня, после пристъпи към нея. Тя прекрачи седлото и усети силната му хватка, около бедрата си, докато й помагаше да стъпи на земята. Цялата се стегна между дланите му. След миг ботушите й допряха пръстта, Сам се изкашля притеснено и отпусна ръце. Направи няколко стъпки назад, за да се отдалечи от нея. Тя си пое дъх, за да се успокои, и за момент се облегна на Опал, притискайки длани, във влажната й грива. Топлината, която се излъчваше от тялото на кобилата, я успокояваше. Затвори очи и вдиша с пълни гърди тежката миризма на пот, смесена с кожа.

Марипоса беше по-плашлива от див мустанг и все още се напрягаше, когато някой я докоснеше. Трите години в затвора, я бяха научили строго да пази личното си пространство. Беше излязла навън, преди две години, но все още не допускаше другите хора близо до себе си. Истината беше, че предпочиташе да бъде сама или в компанията на всякакви други твари, но не и на хора. Затова прие с готовност предложението да постъпи в групата за терапия с коне, след като приключи програмата си в рехабилитационния център. Конете бяха големи, силни животни, които налагаха на останалите своите граници, също като нея. Нямаше нужда, да се преструва с тях. Когато общуваха, те не се интересуваха от нейното минало. Живееха, само за мига. Не искаха нищо от нея, освен да бъде спокойна и да се отпусне. И да им се довери.