Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

— За какво мислиш? — попита притеснено Офелия. — Да не смяташ да ме оставиш просто в някоя болница и да ме зарежеш? Да ти кажа, ще те разбера, ако го направиш.

— Не, не бих го направила — отвърна Лус, поклащайки глава, макар мисълта да беше минала, за секунда през главата й.

— Благодаря ти, Лус. — Гласът на Офелия трепереше.

Лус почувства, как умората се стоварва върху нея като тухлена стена. Потърка лицето си с ръце и се опита да измисли решение за новия проблем — а той си беше доста сериозен, — но умът й, сякаш беше от памук. Защо този проблем да беше неин, питаше се за десети път поред. И за десети път си отговаряше сама.

Беше поела отговорност за Офелия в мига, в който се съгласи да я вземе със себе си на това пътуване.

— Добре… — подхвана бавно тя. — Първо трябва да те прегледат. Сигурно има болница или клиника, в която да можем да отидем в Сейнт Луис.

Офелия извърна глава и се взря през прозореца, присвивайки очи, сякаш се опитваше да види нещо на хоризонта.

— Стигнахме ли вече? В Сейнт Луис?

— Близо до него. Защо? Познаваш ли някого там?

— Не в Сейнт Луис. До Канзас сити. Не е далече от там.

— Кого? — попита Лус с надежда.

— Леля ми.

— Чакай малко… — каза Лус. Отне й известно време да осмисли информацията. — Имаш леля в Канзас сити?

— Леля ми Луиза, за която ти говорих. Живее в Лорънс.

— Защо не ме помоли, да те откарам при нея от самото начало?

Офелия впери поглед, в ноктите си.

— Исках, да си отида в Мексико, да бъда с майка си, когато бебето се роди. — Вдигна глава и на лицето й се четеше неподправена, детинска искреност. — Знам, че си загубила баба си. Знам, че си тръгнала да отнесеш останките й у дома и да бъдеш със семейството си. След всичко, което се случи, предполагам, че и аз просто исках същото.

Лус се замисли, колко самотна и уплашена трябва да е Офелия, сега, когато беше на път, да роди всеки момент. Дори не можеше да си представи, колко ли силно копнее да бъде с майка си.

— Искаше ми се да мога, наистина да те закарам до Мексико.

Офелия се протегна и я потупа утешително по ръката.

— Ей, момиче. Направи повече, от достатъчно.

— Сега обаче, се надявам просто да стигнем до Лорънс, преди бебето да се появи. Колко далече е от Сейнт Луис?

Офелия сбърчи чело, докато потъркваше кръста си.

— Не много. От тук до Канзас сити е съвсем близко, само по магистралата, а после имаме вероятно още един час път. Ако ме заведеш там, леля със сигурност ще ни приеме. Можем да прекараме нощта, да похапнем, да се освежим. Искам да кажа, ще го направи, нали? Все пак сме едно семейство. Можеш да ме оставиш при нея и да се отървеш от мен.

Лус почувства, как й олеква на сърцето.

— Не искам да се отървавам от теб. Просто не желая бебето ти да се роди в колата ми, глупаче.

Протегна се с една ръка, към задната седалка и започна да тършува из бутилките с вода, напипвайки ядките и дори един чадър, докато намери и извади картите от чантата си. Офелия разтвори картата на Съединените щати, върху скута си и посочи Сейнт Луис. Прокара пръст на запад до Канзас сити. Точно както каза, беше съвсем наблизо, само направо по шосе I-70.

— Не мисля, че ще ни трябват повече от четири часа плюс още малко време, докато намерим леля ти. — Лус погледна нервно към Офелия. — Ще издържиш ли?

Момичето кимна.

— Ще издържа. А ти?

Лус въздъхна, но с повечко кафе и тя щеше да успее. Трябваше да опита. Лелята на Офелия, май беше единствената надежда, на хоризонта. Поне беше някакво място, където можеха да се приютят за малко.

— Опитай се, да си починеш — каза тя на Офелия, защото видя, че клепачите й отново се отпускаха. Очевидно беше, че не се чувства добре. — Искаш ли нещо? Да спра ли на следващата отбивка?

— Просто искам да спя.

— Ще те събудя, когато наближим Канзас сити.

Офелия й кимна, с благодарност, вдигна яркозеленото палто от пода и се уви в него, после се сви на възглавницата. Не след дълго из колата се разнесоха тихите гърлени звуци на нежното й похъркване.

Тесни снопове бледожълта и розова светлина се процеждаха от небето, осветяваха хоризонта и разкриваха просторните равнинни поля, на южен Илинойс. Лус се сети за желанието на Офелия, да бъде с майка си и мислите й я върнаха към нейната собствена майка, както често ставаше, когато умът й блуждаеше. Дали и Марипоса се беше чувствала така, когато е открила, че е бременна и изоставена, почти без никакви пари? Била е на осемнайсет, също като Офелия. Все още почти дете, а вече самата тя, на път да стане майка. А баща й… За него знаеше само, че е бил германски студент и е учел в Мексико, когато се е запознал с Марипоса. Избягали заедно и скоро след това тя разбрала, че е бременна. Дали изобщо са обсъждали брак? Или просто баща й е постъпил, като страхливец и си е тръгнал веднага? С какво име да наречеш мъж, който изоставя бременно момиче съвсем само и без пари в чужда държава? Лус се срамуваше, че е дъщеря на такъв мъж. Дали детето на Офелия щеше, да изпитва същото унижение?