Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Лус изтри влажните си длани, в дънките си.

— Къде да те заведа?

— Вземи ме с теб!

— В Тексас? — попита тя невярващо.

— Да! Той няма да ме последва, до там.

— Но… ти не познаваш никого. Ами работата ти? Мистър Кордеро?

— Никоя работа не си струва да платя за нея с живота си, а и той не може да ме защити. Никой не може. Ще му се обадя, ще ме разбере. Тук вече не е безопасно за мен, а няма къде другаде да отида!

— Но… — Лус преглътна тежко. — Ами ако родиш по пътя?

— Терминът ми е чак след месец — побърза да каже Офелия.

— Ще ни трябва паспорта ти.

— В мен е. Взех го, преди да тръгна. — Наведе се да дигне чантата си, порови малко вътре и измъкна паспорта си оттам. — Имам и пари, виж! — Отвори един плик, за да й покаже дебела пачка с банкноти. — Почти петстотин долара. Бях си ги скрила, за всеки случай.

Лус не знаеше, какво да каже. Здравият разум се биеше в момента с емоциите й. Това си беше лудост. Не беше част от плана й. После си представи, колко е била уплашена Офелия, как си отделя парите, дрехите си, паспорта си, как ги крие от Анхел в апартамента си, просто за всеки случай, ако й се наложи да бяга.

— Лус, моля те — каза момичето. Обикновено напереният й глас сега звучеше напълно отчаяно. — Страх ме е. Не знам нищо за бебетата. Никого си нямам. О, божичко, Лус, имам нужда от майка си. Моля те, само ме откарай до Сан Антонио. Само това те моля. От там ще си взема автобус. Ще се опитам да стигна до мама. Просто искам да си ида у дома.

Щом видя сълзите, стичащи се по израненото лице на Офелия, Лус разбра, че това беше краят на техния спор. Във вените й бушуваше първична ярост, каквато не беше изпитвала преди. Независимо какво щеше да й струва, тя нямаше да остави Офелия в ръцете на онзи изрод, който я беше наранил така веднъж и щеше да го направи отново.

И ето я сега, караше на юг по магистралата в нощта с приятелката си бегълка и бебето й, което скоро щеше да се появи на този свят, с някакво подобие на куче и с пепелта на баба си.

Тихо стенание привлече вниманието й. Хвърли бърз поглед към мястото до себе си. Офелия се беше свила на кълбо до вратата, облегнала глава на възглавницата на Лус, а дръзкото й сатенено палто й служеше като завивка. По шията й имаше натъртвания, които вече бяха станали грозно лилави. В огледалото за обратно виждане зърна малкото слабичко чихуахуа, което се беше сгушило до кутията с останките на Есперанса. Лус се намръщи и си каза, че това малко куче, заради което за малко да ги хванат и да ги убият, винаги успяваше да се окаже на погрешното място. Замисли се дали да не го отмести от кутията, но малкото кльощаво създание изглеждаше толкова спокойно, след ужасяващата нощ, която бяха преживели, че сърце не й даде. После си спомни колко много баба й обичаше животните, особено малките кученца. Усмихна се с облекчение. Баба й може би дори се радваше на неочакваната компания на задната седалка.

— Къде сме?

Лус се стресна от гласа на Офелия, все още пресипнал от съня. През последните часове, чуваше само бръмченето на гумите по пътя и тихото, нежно похъркване до себе си. Светлината в колата беше приглушена и сива от първите лъчи на плахата зора.

— Южен Илинойс, на път за Сент Луис.

Офелия изсумтя, после се намести на седалката си и избута палтото си на пода. Размърда се бавно, простенвайки тихичко от болка.

— Добре ли си? — попита я Лус.

Момичето въздъхна.

— Не… да. Не знам. Цялата съм схваната, сякаш ме е ударил камион.

— И така изглеждаш.

— Ха-ха — отвърна сухо Офелия.

Когато не намери огледалце на козирката пред себе си, обърна огледалото за обратно виждане, за да види лицето си. Докосна предпазливо лявата си буза и прокара пръсти по раната, по която вече беше започнала да се образува коричка. После завъртя обратно огледалото, отпусна се назад на седалката си и облегна глава на прозореца.

— Защо винаги се цели в очите ми?

— И преди ли те е удрял?

Офелия кимна.

— Когато започнеше да пие, можеше да стане доста лошо — каза тя тихо. — Понякога се опитвах да го спра. Но това само влошаваше нещата.

Лус се насили, да не мисли за това.

— Защо този път беше различно? Защо си тръгна?

— Уплаших се за бебето си. О, Лус, ако удареше бебето ми… — Погали корема си, поклащайки се напред-назад. — Никога нямаше да му позволя да го нарани.

— Да не би да е…

— Не! — Тя си пое дъх. — Не. Удари ме, само по лицето… Беше толкова пиян, че припадна доста бързо.

— Защо си останала, с човек като него?