Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Извади пътните си карти от чантата и ги разтвори на седалката до себе си. Смяташе да остане и тази нощ в пансиона, после рано сутринта, при изгрев-слънце, да тръгне на път, за да стигне навреме. Пътуването й започваше наново!

За нещастие, ремонтът не беше повлиял на скоростта, която колата можеше да развива. Двигателят ръмжеше силно, но фолксвагенът напредваше все така бавно по страничната улица.

— Няма проблем, Ел Торо — каза тя и потупа таблото пред себе си с нежност. — Бавно, но сигурно ме устройва. Ще се получи. Ще те зареждам редовно с бензин и обещавам, да не те пришпорвам прекалено, ако ти обещаеш, да не се разваляш отново. Става ли?

През нощта Лус се събуди от звъна на мобилния си телефон. Надигна се на лакти и се огледа неориентирано из тъмната стая. Телефонът й звънна отново и този път, вече почти разбудена, тя се протегна и го взе от нощната си масичка, мислейки, че е Съли.

— Ало?

— Лус? — гласът беше приглушен и напрегнат. — Извинявай, че те безпокоя. Но няма на кого другиго да се обадя!

— Офелия?

— Да, аз съм. Можеш ли да дойдеш да ме вземеш? Моля те.

— Сега ли?!

— Да… Почакай! — каза тя, шепнейки.

Настана тишина, по време на която Лус седна в леглото и отметна завивката си. Сърцето й биеше силно, а нахлулият в тялото й адреналин я събуди окончателно. Седеше в леглото и стискаше телефона, напрегната и в очакване.

— Моля те, ела — чу се отново шепотът на Офелия. — Ще те чакам на стълбището. Не звъни. Побързай!

— Идвам веднага.

Лус светна нощната си лампа. Дънките й, една чиста тениска и якето й бяха метнати на стола. Облече се бързо. Докато обуваше ботушите си, хвърли поглед към малкия будилник до леглото. Беше почти три сутринта. Какво ли беше станало с Офелия, зачуди се тя. После грабна куфара си и кутията с пепелта на баба си. Всички спяха, така че слезе на пръсти по стъпалата и остави плик с пари и бележка на бюрото на Сюзан. Затвори вратата внимателно зад себе си.

Навън градът още спеше. Въздухът беше студен и влажен, мъглив. Лус знаеше, че е опасно да бъде сама по това време на нощта в тази част на града. Потрепери и вдигна ципа на якето си, като оглеждаше улицата. Светофарът светна зелено и две коли преминаха. Един седан забави хода си, докато минаваше покрай сградата. С ъгълчето на окото си тя видя как шофьорът я оглежда. Отвътре се носеше приглушена музика, а лицето на човека беше покрито от кълбета цигарен дим. Лус се приведе леко, пъхна ключовете си между пръстите на ръката си, както някой някога й беше казал, да прави, за самозащита, и тръгна уверено по тротоара към колата си, която беше паркирана малко по-надолу по улицата.

Качи се вътре и заключи вратите, без да се бави. Вдигна глава и видя, че същият седан минава отново по улицата. Двигателят на Ел Торо се събуди за живот и тя подкара максимално бързо. Когато стигна до апартамента на Офелия, паркира напряко на бордюра отпред и се наведе, за да погледне през страничния прозорец. Миг по-късно вратата се отвори и бременната й нова приятелка излезе, облечена в изумруденозелено палто, с малка пътна чанта в ръка. Нещо в начина, по който се навеждаше и се подпираше на перилото на стълбището накара Лус да излезе от колата и да изтича да й помогне. Когато приближи, Офелия вдигна глава. На бледата жълтеникава светлина, идваща от сградата, Лус видя лицето й и ахна. Лявото й око беше разкървавено и подуто, огромна синина се спускаше по цялата й буза, а устната й беше разцепена. Сграбчи я за рамото.

— Кучи син!

— Хайде, да вървим! — прошепна припряно Офелия и я побутна, останала без дъх.

Тя продължи да се спуска по стъпалата, бавно, правейки с мъка стъпка след стъпка, но въпреки болката изглеждаше изпълнена с решителност.

Когато стигнаха до колата, Лус побърза да й отвори вратата.

— Дай ми чантата си.

Момичето й я подаде, после застина на място и обърна глава паникьосано назад.

— Чакай! Къде е Серена?

— Кой?

— Кучето ми! О, Dios, божичко, божичко — проплака тя. — Беше точно зад мен! Трябва да се върна да я взема. — Обърна се и започна бавно да се качва по стъпалата.

Лус я хвана за ръката.

— Какво правиш? Не можеш да се върнеш там. Да се махаме от тук!

Офелия издърпа ръката си.

— Остави ме! Тя е в коридора. Трябва само да отворя вратата.

— Къде е Анхел?

— Припадна. Но когато се събуди, ще я убие. Знам, че ще го направи. За да ми отмъсти.

Лус мълчаливо въздъхна.

— Добре! Аз ще ти я доведа.

Но се ужасяваше от мисълта, че ще влезе в къщата, при мъртвопияния Анхел.