Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

— Обади ли се на приятеля си? — попита Офелия. Метна кърпата на рамото си и се облегна до Лус на плота. — Как се казваше, Сами?

— Съли. И не, не съм му звъняла.

Отново изпита онова чувство, на наранена гордост. Беше проверила телефона си няколко пъти за съобщения, но той не се беше обаждал, нито писал. Нито веднъж за три дни. Нощем Лус седеше сама в малката си стаичка, взираше се през мръсния, затворен прозорец към улицата под себе си и притискаше телефона близо до сърцето си.

— Мислех, че той ще ми се обади пръв. — Метна с раздразнение кърпата на плота. — Знам, че не искаше да тръгвам, на това пътуване. Защо мъжете са такива инати? Помолих го, само да ме остави, да се погрижа за себе си и той започна да се бие по гърдите с юмруци.

— На мен ли ми го казваш? Моят Анхел има такъв нрав!

— Можеше да ми се обади пръв — каза Лус и скръсти ръце на гърдите си.

— Да, но ако не го направи? Ако бях на твое място, щях да звънна първа, преди някое друго момиче да хване окото на Анхел.

Лус не се смяташе за ревнива. Съли никога не й беше давал повод да бъде. И все пак мисълта, че може да се заиграе, с друго момиче, толкова скоро след тръгването й, накара кожата й да пламне.

— Той не би го направил — каза тя най-накрая.

— Не знам — отвърна Офелия напевно. — Когато котката я няма…

— Може би твоята котка — прекъсна я Лус. — Не и Съли. Но ако реши да ми изневерява, то тогава аз не искам да бъда с него.

— Ха, внимавай, че може и така да стане — каза Офелия и се наведе, за да я побутне по рамото.

— Ще му се обадя утре, когато тръгна.

— Тогава няма да може да направи нищо, нали? — Бременното момиче вдигна многозначително веждите си.

Лус сви устни извинително. Такъв беше планът й. Искаше да говори със Съли, но и без това се притесняваше достатъчно, за повторното си тръгване на път. Не й се щеше да чува отново сценария на гаджето си за деня на страшния съд, в който ще се превърне нейната „необмислена авантюра“.

— Е, обичаш ли го? — попита Офелия.

Лус я изгледа, изненадана от нелепостта на въпроса.

— Разбира се, че го обичам. Заедно сме от години.

Наум започна да отброява годините, от деня, когато за пръв път срещна Съли, като първокурсничка в Техническия колеж на Милуоки.

— Исках да взема поне начална степен по социални науки, а той завършваше курса си по автомобилна механика. Беше висок, широкоплещест, с права кестенява коса и свенлива усмивка. Всеки път като го виждах, направо се разтапях. Шкафчетата ни бяха близо, но макар че се засичахме постоянно, му бяха нужни цели две седмици, преди да се реши да ме покани да излезем на по кафе.

— Сладко. Малко като свалка от гимназията, а?

— Не знам. Момчетата могат да са срамежливи, независимо на колко години са.

Офелия се разсмя.

— Не и Анхел. Той е роден на четирийсет.

— Божичко, три години ли минаха вече? — промърмори Лус по-скоро на себе си. Чертите на лицето й омекнаха. — Съли е страхотен. Много грижлив.

Офелия направи гримаса.

— Грижлив? Аз ти говоря за любов. За страст! Сърцето ти да подскача всеки път щом той влезе в стаята. А когато те целуне, да се разтапяш в прегръдката му.

Лус пристъпи нервно от крак на крак, докато се опитваше да си спомни кога за последно сърцето й беше подскочило при вида на Съли, идващ да я вземе от къщи.

— Не ме разбирай погрешно. Съли е секси. Той е мълчалив и мускулест, истинско въплъщение на работническия тип. Повече като Марлон Брандо, отколкото като Джеймс Бонд.

Офелия сбърчи нос.

— Като кои?

Лус изпуфтя и се разсмя, защото не знаеше как да й обясни.

— Секси работническата класа срещу секси парите.

— Моят Анхел е по малко и от двете — каза убедено Офелия.

Лус си помисли, че винаги се радваше да види Съли, но дали сърцето й потрепваше? Дали онова с разтапянето в прегръдките беше избледняло с времето, заменено от нещо по-силно и по-сигурно? Или пък нещо липсваше?

— Това, което имаме помежду си, е стабилност. Свикнали сме, един с друг, като едно цяло сме.

— Старият ми диван е стабилен и съм свикнала с него. Това не е любов.

— Не е ли? — попита рязко Лус, внезапно изпитала нужда да защити връзката си. Протегна се и разсеяно прибра кичура коса, избягал от опашката й. — А как ще го наречеш?

— Това е… — Офелия свали кърпата от рамото си и започна да я мачка с ръце. — Не знам как да го нарека. Приятелство, може би? С допълнителни екстри?

Лус се разсмя силно, поклащайки глава за „не“. Определено не беше това. Отношенията й със Съли не бяха толкова елементарни.