Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

— Този Анхел я държи изкъсо, иска да знае всичко, което прави. А е и доста избухлив по характер. Чу ли как я унижи? Тя не си признава, но съм сигурна, че я бие. Понякога я виждам със синини, които се опитва да прикрие с грим.

— Защо тогава не се върне обратно тук?

— Иска ми се да го направи и тя знае, че вратата ми е винаги отворена за нея. Но проблемът е, че тя още не го е пожелала. Нищо не мога да направя, ако сама не потърси помощта ми. А сега и това бебе… — Поклати пак глава. — Знам какво ще стане. Виждала съм го толкова много пъти. Малтретираните жени вярват, че сами са виновни за проблемите си. В крайна сметка губят напълно самочувствието си.

— Офелия не ми се стори момиче, без самочувствие.

— Говориш за нейното поведение? Не се подвеждай. Под повърхността на това грубо момиче, тя е просто едно несигурно дете. — Въздъхна примирено и махна с ръка към стълбището. — Както и да е, нека ти покажа стаята.

Сюзан поведе Лус към преустроеното таванско помещение на третия етаж. Засега беше сама на етажа, така че нямаше да дели с никого общата баня. Стаята й беше скромна, чиста, боядисана в яркожълто с бледосин перваз, който подхождаше на памучната покривка на единичното легло. Под наклонения прозорец имаше малка, изрисувана в различни цветове масичка.

Лус затвори вратата и прекоси стаята. Огледа се из спартанското помещение. Остави куфара си на боядисания дървен под и метна якето си върху тясното легло. Внезапно решението й да замине за Сан Антонио й се стори съвсем реално. Беше на двайсет и една години, сама на света, напуснала дома си и за следващите два-три дни това щеше да бъде нейният дом.

Изми лицето си, облече топлата си пижама и тогава, изтощена и направо пребита от целия път, се пъхна под тънкото одеяло. Уличните шумове идваха от прозореца — пиян мъж крещеше вулгарни думи, врати на коли се затръшваха, кучета лаеха, някой удряше кофите за боклук и те дрънчаха, а воят на полицейските сирени беше постоянен, като песента на цикадите в тревата. Лус повдигна одеялото по-високо, чак до брадичката си, и потръпна от студ. А може би по-скоро от страх.

Обърна се на една страна и се протегна към телефона си, свивайки се на кълбо. Той беше, като линия на живота, свързваща я, със Съли. Внезапно се разнесе звън, който я стресна. Потърка очи и погледна номера. Беше Съли. Веднага вдигна.

— Здрасти. Тъкмо си мислех за теб.

— Здрасти — отвърна той и облекчението ясно пролича в гласа му. — Добре ли си?

Още при първите му думи сърцето й се сви.

— Да, липсваш ми.

— И на мен ми липсваш. Странно е, че не си край мен.

Звучеше сънливо. Лус си представи, как си е взел нещо готово за хапване, как лежи в леглото, също като нея. Живееше, в скромен апартамент, в тухлена двуетажна къща, в града. Беше типичното местенце за ерген с хаотично подбрани метални и дървени мебели, събрани от домашни и гаражни разпродажби, с колело, опряно до стената, заедно с други спортни принадлежности, и с кухня, пълна основно само с чаши за кафе. Тя оставаше там често, като казваше на баба си, че е у приятелка. Беше странно, да си голяма жена, с работа и все пак, да се налага, да лъжеш, къде си прекарваш нощите, но баба й беше старомодна и Лус не искаше да я притеснява, така че игричката продължаваше.

— Е, докъде стигна? — попита той.

Лус прехапа устни.

— Не много далече, всъщност.

— Така ли? Докъде? Сент Луис?

— Чикаго.

За няколко секунди от другата страна имаше само мълчание.

— Какво?

— Ами… — пое си тя дъх. — Имах малки проблеми с колата.

— Мамка му.

— Не е нещо сериозно. Горивната помпа.

— Защо не ми се обади? Лус, щях да дойда да те взема. Къде си сега?

— Намерих добър механик, в града. Той поръча нужната част. Не се тревожи. Погрижих се за всичко.

Нова дълга пауза и тя си представи, как Съли брои до десет, за да се овладее. Закашля се леко, сигурен знак, че е притеснен.

— Къде си сега? — Гласът му беше овладян.

Лус си пое отново дъх, огледа се из стаята.

— Ами… в нещо като пансион.

— Лус, мога да дойда и да те взема. Не е нужно да оставаш на хотел.

— Добре съм. Не искам да те притеснявам.

Той въздъхна и тя пак си го представи как опипва с пръсти носа си, докато мисли. Почти чуваше, как двигателят на мисълта му работи, върху спасителния план.

— Добре… Утре сутринта трябва да оправя няколко коли, но най-късно следобед ще успея да дойда при теб. Не, по дяволите, идвам веднага.

Лус се изправи в леглото и присви крака, под себе си.