Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

— Не, не, градчето е малко — сопна й се мистър Кордеро.

Лус се замисли за миг, каква е фамилията на чичо й Маноло.

Той беше син на Есперанса от първия й брак.

— Замора — отвърна тя. — Чичо ми се казва Маноло Замора.

Готвачът потърка замислено брадичката си, после сви рамене.

— Там има много хора със същата фамилия.

— Казах ти — вметна тържествуващо Офелия.

Лус забеляза, че мистър Кордеро явно не обръщаше сериозно внимание на заяжданията на Офелия, сякаш бяха част от тяхна игра.

— Семейството на баба ми е оттам — продължи тя, защото внезапно намери утеха в това, че може да говори с тези непознати хора за своята абуела. — Дошла е в Америка с първия си съпруг. В Сан Антонио. Но след като той починал, се омъжила за моя дядо, Хектор Авила, и се е върнала отново в Морелия. После, когато съм се родила, дошла в Милуоки, за да се грижи за мен. И тя беше готвачка в ресторант — добави Лус и видя, как веждите на мистър Кордеро, се извиват доволно, като две гъсеници над очите му. — Все казваше, че някой ден ще се върне там.

— Да, всички така казваме. Аз се прибирам у дома винаги, когато мога.

— Това е първото ми пътуване. Искам да отнеса пепелта й в родното й място.

Офелия потръпна леко и посочи към кутията, която стоеше на стола до Лус.

— Това тя ли е?

Лус кимна и си помисли, че момичето се държи детински, защото след думите й се отдръпна рязко, от кутията.

— Acepte mis condolencias. Моите съболезнования. Ти си добро дете, да знаеш — каза мистър Кордеро. — Не всеки би си създал такива проблеми.

— Да. Аз щях да използвам FedEx — каза Офелия.

— О, я млъкни — смъмри я готвачът, но и в неговия глас имаше смях.

— Просто казвам — опита да се оправдае момичето, — че така щеше да бъде много по-лесно.

— Ако познаваше моята абуела — отвърна Лус, преглъщайки възмущението си, — щеше да разбереш, защо го правя. Тя беше просто невероятна. И ме отгледа съвсем сама. Беше всичко за мен.

Огледа се и видя пеперудите, на рисунката на стената.

— Баба ми обичаше пеперудите монарх. Често ми разказваше истории, за това, как през есента пеперудите се завръщат в планината близо до нейното село. Искаше да ме заведе в местата, където зимуват, в техните светилища, както ги наричат хората в онзи край, за да ги видя. Постоянно си говорехме за това. Но… — Млъкна и почувства как тъгата се надига рязко в гърлото й.

Такова беше положението със скръбта. В един момент всичко беше наред, в следващия един коментар, някаква мисъл, нещо съвсем обикновено можеше да възпламени искрата на спомена и скръбта я заливаше. Не искаше да плаче, пред тези непознати и се опита да се овладее.

— Почина, преди да имаме възможност да отидем там заедно. Затова сега я връщам у дома й.

Мистър Кордеро изглеждаше трогнат. Закашля се, за да прочисти гърлото си, скръсти отново ръце на гърдите си и заби поглед в ботушите си. Те бяха с дебели подметки, изтъркани на петите.

— Баба ти е била права за пеперудите — каза той най-накрая. — Помня ги съвсем ясно. Човече, как само прелитаха през селата по пътя си към планините. Хиляди! — Поклати глава, за да натърти на думите си. — Когато бях дете, още ученик… Качвахме се в планината, за да ги видим там. Това не се забравя, знаеш ли… Милиони пеперуди, плътно долепени една до друга, като гигантски топки от кафяви листа, висящи по дърветата. От ония неща, които остават завинаги с теб. — Потупа сърцето си. — Ето тук.

Свали кърпата от рамото си и се запъти, обратно към кухнята. После спря, обърна се и добави:

— Хубаво е, че ще върнеш баба си у дома, в Мексико. Спазваш дълга си. Forlaleza. Силна си. — Кимна към Лус с одобрение, сякаш за да й вдъхне кураж.

Тя хвърли поглед към Офелия и видя, че момичето се е свило леко на стола си и слуша разговора им с внимание. Когато обаче забеляза, че я наблюдава, повдигна рамене пренебрежително и отново започна да разтрива стъпалата си.

— Искаш да стигнеш там, за Dia de Los Muertos, Деня на мъртвите, нали? — попита мистър Кордеро.

— Надявам се да успея.

— Трябва да успееш! — възкликна той и размаха ръка. — За да си там, когато последните пеперуди монарх дойдат. Тогава духът на баба ти ще долети заедно с тях. Знаеш това, нали?

Да видиш този здравеняк, как изразява такава искрена загриженост беше много трогателно. Лус кимна.

— Да, но имам проблеми с колата. Затова чакам тук.

— Проблеми с колата? При Вера ли я закара?

Лус кимна отново.

— Той е добър майстор.

— Трябва да поръча част отнякъде и ще ми се наложи да остана тук до утре. А може би, дори още два-три дни. Не знам, какво да правя. Мислех да се обадя на приятеля си да ме вземе. Не мога да си позволя просто да се мотая наоколо.