Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Лус улови почти незабележимата усмивка, която се появи на пълните устни на момичето. После то се провикна към нея, кимайки с брадичка.

— Е, ще искаш ли още нещо или не?

Тя поклати глава. Мислеше си за една плодова пита, но не посмя да помоли бременното момиче, да й донесе нещо друго.

Наблюдаваше, как младата жена протяга ръце, зад гърба си и развързва връзките на престилката си. Отдолу беше облечена, с плътно прилепнала, по огромния корем розова тениска. После повдигна ръка и с едно движение, освободи от ластика гъстите си кестеняви къдрици, които се разсипаха, като водопад по раменете й. Излезе иззад барплота, като все още инстинктивно потъркваше гърба си. Отпусна се на стола, край една от съседните маси.

Лус сведе очи надолу, докато си мислеше, че момичето едва ли беше много по-голямо, от нея самата. Всъщност може би беше дори по-младо, но беше по-предизвикателно с тежките кафяви сенки на очите и няколкото цветни обеци с камъчета на ушите си във формата на полумесец. Друго малко изкуствено диамантче беше забодено в сгъвката на носа й.

— В кой месец си? — попита тя, от любезност.

Момичето се преви почти на две, макар видимо да му беше неудобно, за да разтрие ходилата си.

— Някъде в осмия — отвърна то, без да поглежда към нея.

— Е, късмет.

Момичето се отпусна отново на стола и каза с подигравателен смях:

— Нямам нужда от късмет. Трябва ми чудо. Кучката Кармен просто си вдигна задника и ни напусна. Сега се налага да върша и нейната работа. Хей, Анхел каза, че щом върша работа за двама души, трябва да получавам двойно заплащане! — Последните думи ги извика на по-висок глас, за да я чуе мистър Кордеро. — Me oyes?

— Да, да, чух те — измърмори той, без да се обръща към тях.

— Ще ми се отрази добре, по-голямо заплащане, нали знаеш? Особено с това бебе! — извика тя пак. — Толкова много неща са нужни за бебетата — завъртя се на стола си, за да се намести по-добре. — Толкова са малки всички тия дрешки, обувки, шишета, а са толкова скъпи…

— Да беше помислила за това, преди да надуеш корема — провикна се мистър Кордеро през рамо.

— Че кой мисли за тия работи? Ако бях мислила, нямаше да имам корем като плажна топка.

Готвачът се обърна, с усмивка на лицето и двамата се засмяха едновременно. Когато девойката се смееше, пълните й устни разкриваха белите й здрави зъби, които дъвчеха розова дъвка. Усмивката осветяваше лицето й и беше толкова заразителна, че едва ли някой можеше да я погледне и да не се усмихне в отговор.

После се обърна рязко, видя, че Лус също се усмихва и очите й внезапно станаха напрегнати.

— Приятно ми е, аз съм Лус — протегна тя ръка напред.

Бременната девойка присви още по-подозрително очи и я погледна така, сякаш беше куче, което щеше да я ухапе.

— Не съм те виждала преди. От къде си?

Лус засрамено свали ръката си. Можеше да усети, кога не е желана. Никога не се беше налагало да й напомнят повторно, че трябва да си тръгва.

— От Милуоки съм — каза тя и започна да събира нещата в чантата си.

— На гости ли си дошла?

— Не, просто минавам от тук.

— Аха — измънка момичето с подозрение. — И накъде си тръгнала?

Лус спря да рови из чантата, за ключовете си и тъкмо се канеше да каже „Сан Антонио“, когато размисли. Какво щеше да загуби, ако споделеше, с напълно непознат човек, къде наистина иска да отиде, накъде я тегли сърцето й? Винаги е по-лесно и по-безопасно с непознати, няма никакви последици.

— Тръгнала съм към Мексико.

При тези думи подозрението изчезна в миг, от лицето на момичето, сякаш беше маска, която то слагаше, в определени случаи и вече не се налагаше да я носи.

— Наистина ли? Супер яко! Аз съм Офелия.

Готвачът се приближи към тях, триейки дланите си, в някаква кърпа.

— Ей, правилно ли чух, че си тръгнала към Мексико? — попита той с интерес. — Накъде?

— Към едно малко градче, Ангангео. В планините е — обясни Лус, макар да не очакваше, някой да го е чувал.

Мъжът обаче размаха въодушевено ръце.

— Естествено, знам къде е!

— Така ли?

— Да, аз съм от Зитакуаро. Намира се недалече от Ангангео. — Метна кърпата на рамото си, скръсти ръце на гърдите си и зае явно обичайната си разкрачена стойка. — Там съм роден. Красиво е, да знаеш. Човече, планините ми липсват. Виж ти, виж ти, кой да предположи? Роднини ли имаш там?

— Ами… да.

Той се приведе над нея.

— Как се казват? Може да ги познавам.

— О, я стига! — каза Офелия и направи гримаса. — Всички говорят такива простотии.