Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

— Дошла си на правилното място. Познавам тези стари машини. Ще погледна веднага.

Лус седна, на ръба на вдлъбнатия метален стол, в тясната стаичка, която служеше за чакалня. Стаята беше пропита с масло — старите списания, аксесоарите за коли, дори ядките в машината. Как беше възможно да й се случи, запита се тя и отпусна глава в ръцете си. Само два часа, от нейното епично пътешествие и вече имаше проблеми с колата. Как щеше да стигне до Сан Антонио, да не говорим за Мексико, ако не можеше да излезе от окръг Кук? Бръкна в чантата си, извади мобилния си телефон и започна да набира номера на Съли. Беше като автоматичен рефлекс. После спря. Спомни си дългия спор, който бяха водили предишната нощ, за това, дали колата е достатъчно безопасна, за да мине с нея през цялата страна. Затова ли беше настоявала толкова много, че може сама да се грижи за себе си, запита се тя. Една от целите на това пътуване беше, да открие вътрешната си смелост. Да се научи самостоятелно да взема решения. Нима искаше толкова бързо да докаже, че е сгрешила? Наистина ли имаше нужда, да бъде спасявана? Рязко затвори телефона си, после го прибра отново в чантата си и си обеща, да не се обажда за помощ, при всяка малка пречка. След половин час, механикът дойде при нея.

— Е, имам добра и лоша новина — започна той.

Лус потръпна. Мразеше този вид начало, защото всъщност, винаги означаваше, че новините са лоши.

— Добрата новина е, че проблемът не е сериозен и частта, която ще сменя, няма да ти струва много. Ще ти взема, само за работата. Лошата е, че я нямам в склада. Мога да я поръчам, но няма да ми я доставят, поне до утре.

— До утре?

— Може би. Може да отнеме и два-три дни. Позвъних на разни места, но никой от колегите наблизо я няма.

— Но… Не мога да остана тук, толкова време!

Възрастният мъж изтри отново ръцете си, в някакво старо, оръфано парче плат.

— Можеш да пообиколиш наоколо, но с тази твоя стара кола… — Сви рамене, което беше достатъчно ясен знак за мнението му, че едва ли ще получи някъде друг отговор.

Лус почувства, че кръвта се отдръпва от лицето й и си пое няколко пъти дълбоко дъх. Трябваше да остане тук, два-три дни, заради колата си? Хотелските стаи бяха прекалено скъпи в града. От друга страна, какъв избор имаше — освен да вдигне телефона и да се обади на Съли? Запъти се с отмалели крака към фолксвагена. Измъкна куфара от багажника, после взе кутията с праха на баба си, от задната седалка. Раменете й бяха натежали, от тревога и разочарование, имаше чувството, че носи на гръб, още един багаж, който я дърпаше надолу. Огледа се наоколо напълно отчаяна. В сърцето си почувства, как предишното й вълнение и решителност я напускат.

Лус се чувстваше малка и незначителна, сред потискащите размери на сградите в големия град. И беше толкова шумно! Тя потъна, сред оглушителните звуци на ръмжащите двигатели, на сирените на пожарните, на крещящите гласове и вездесъщите клаксони, на колите.

Тръгна по улицата, с куфара в ръка и кутията с пепелта на баба си, под мишница. Мистър Вера й беше казал, че няколко пресечки по-надолу, ще стигне до спирка на автобус, с който може да отиде до гарата, а оттам, можеше да си вземе влак, обратно до Милуоки. Това беше най-логичният вариант, за момента, въпреки че й приличаше на бягство — сякаш се прибираше у дома, с подвита опашка. Зави зад ъгъла и спря. Точно пред нея, извисяваща се над каменната стена на гаража, имаше огромна, цветна рисунка на Девата от Гуаделупе.

Лус зяпна, с широко отворена уста. Не знаеше, дали да се смее, или да плаче.

Стенописът беше великолепен. Дева Мария беше изключително бляскава, обвита в сияйна златиста аура, която стигаше чак до земята. Златни звезди изпъстряха дрехата й, улавяха слънчевата светлина и блещукаха.

Есперанса палеше свещ, всяка нощ, пред образа на Девата от Гуаделупе, за да си каже молитвите. Често обясняваше на внучката си, че мексиканците, почитат повече този образ, отколкото националния си флаг.

— Това е знак — прошепна си, сама на себе си Лус и стисна по-силно кутията с пепелта, на баба си до гърдите си.

Опита се да си представи, как би постъпила тя, в този момент. Или пък майка й. Те нямаше да спрат. Нито пеперудата монарх, щеше да се върне назад, при първото препятствие. Трябваше да има вяра. Но просто за всеки случай, се прекръсти.