Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Поне веднъж, щеше да бъде смела и да каже, „да“!

Лус огледа за последно, тихата къща. Беше дала ключ на Съли, който обеща да полива цветята. Мисис Родригес, щеше да хвърля, по едно око за неканени гости. Погали с пръсти меката, протъркана кожа на портмонето на Есперанса. Имаше почти хиляда долара, от лични спестявания плюс още четиристотин и малко, от баба си. Трябваше да стигнат.

Обърна се и се озова, с лице, към тъмнорозовото небе, на залязващото слънце. Внезапно излезлият студен вятър разнасяше опадалите листа, по улицата, а едно празно канче от кока-кола се търкаляше шумно по асфалта. Тя обичаше това време на годината, с променящите се цветове и аромата на узрели плодове във въздуха. В Уисконсин, зимите бяха прекалено сурови, а летата — прекалено горещи. Есента беше сезонът, който пробуждаше носталгия в хората и предизвикваше размисли. Лус въздъхна, от тежестта на всички промени, които беше изживяла през изминалата седмица. Запита се, дали и в следващите години щеше да обича все така този сезон, който беше променил коренно живота й, или щеше да го намрази завинаги и да го свързва, само със смъртта.

Намести по-добре, под мишницата си простичката картонена кутия, в която беше пепелта на баба й. Все още й беше трудно да повярва, че всички кости, плът, форми и цветове — всичко, което някога беше нейната абуела — се намираше в тази малка кутия. Част от нея чувстваше, че тук няма нищо истински ценно, свързано с Есперанса. Душата й си беше отишла.

И все пак… Премести едната си ръка, за да затвори по-добре капака. По някакъв странен, неопределен начин усещаше, че духът на баба й продължаваше да бъде тук, в пепелта й.

Фолксвагенът беше паркиран, на обикновеното си място, до бордюра. За щастие огромният червен седан, който понякога го приклещваше като сардина в консерва, си беше тръгнал, така че можеше спокойно да натовари куфара си в багажника. Постави внимателно кутията с тленните останки на задната седалка и я закрепи с възглавница.

Носеше, само един куфар, пълен с няколко чифта дънки, няколко пуловера, дебели чорапи, за катеренето в планината, няколко летни рокли и дъждобран. Беше облякла любимото си кафяво яке, от рипсено кадифе. В последния момент метна в багажа за всеки случай и презряната черна рокля и обувките, които си купи специално за погребението. На предната седалка до себе си, на една ръка разстояние, постави пътните карти, на баба си на Мексико и на Щатите, с оцветения в жълто маршрут, тефтера й с адресите, бутилки с вода, торбичка с ядки и мобилния си телефон. Най-накрая порови в джоба на якето си и извади оттам молитвената броеница на Есперанса. Целуна разпятието и я закачи на огледалото за обратно виждане.

Всичко беше готово. Пое си дълбоко дъх и усети, как вълнението пулсира във вените й. Погледна надолу по улицата, потрепвайки нервно с крак. Къде беше Съли?

Няколко минути по-късно, видя познатия сребрист пикап, как завива зад ъгъла и се задава, с бавно ръмжене по нейната тиха, бледо осветена улица. Гумите изсвириха, докато Съли маневрираше, на единственото свободно място на бордюра, по случайност, точно пред нейната къща. Каросерията на пикапа му, се подаваше значително на улицата, но той не си направи труда, да паркира по-добре и излезе от колата. Когато преди два дни, Лус му каза, за плана си, да замине с колата за Тексас, той първо се шокира, после се ядоса и най-накрая — когато я изслуша и осъзна причините й — я подкрепи. Разрошената му коса, небръснатото лице и зачервените, от безсъние очи говореха сами за нощта, която двамата бяха прекарали. Почти през цялото време говореха, правеха любов, после отново говореха. Лус си пое дълбоко дъх, спомняйки си усещането, от допира на неговата кожа до нейната, звука на пресипналия му сънлив глас, до ухото й.

— Лус, помисли си пак. Почакай малко, за да мога и аз да дойда с теб — каза й той. — Може би следващия месец. Два, най-много.

В този момент Лус разбра, как се бе почувствала баба й, когато й каза да изчакат до пролетта, с пътуването. Но за разлика от нея тя имаше конкретна причина, която да изтъкне на Съли, като аргумент, защо следващият месец е прекалено късно.