Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

— Абуела, дай ми знак, че ме чуваш, моля те! Някакъв знак, че все още, си с мен. Не е нужно да чувам гласа ти, или да виждам призрака ти, или нещо такова. Не те моля, за много. Просто… Не знам какво да правя. Толкова съм самотна. Моля те, абуела, дай ми някакъв малък знак, че още си с мен и не съм сама.

Събуди се от тропащ звук по прозореца. Облиза пресъхналите си устни и потърка подутите си от сълзи очи, после се надигна на лакът и се огледа из стаята. Долови аромата на ванилия и царевица и си помисли, че смъртта на Есперанса е била сън. След малко се пробуди напълно и позна дървеното легло на баба си, разпятието на стената, тоалетната й масичка и огледалото, украсено със снимки. Нейната абуела си беше отишла. Стисна очи, залята от нов прилив на мъка.

Отново чу тропащия звук. Повдигна глава към прозорците, гледащи към задната веранда — работното място на Есперанса. По гръбнака й премина тръпка, когато разпозна безпогрешно сянката на нежните криле, бясно блъскащи се в стъклото.

Пеперуда!

Есперанса й беше казвала, много пъти, че пеперудата монарх е душата на наскоро починалите. Лус почувства, как сърцето й почва да бие лудо — това не можеше да е съвпадение. Захвърли одеялото и се втурна, към гардероба на баба си. Отвори го и беше залята, от познатото ухание, по-силно, отколкото се разнасяше от чаршафите. Облече червения халат на Есперанса, завърза го с колана и сякаш, потъна отново в прегръдката й. После се затича по коридора, през кухнята към задната веранда.

Ранната сутрешна светлина си играеше, между гъстите зелени листа на растенията и хвърляше сенки по пода. На устните й се появи усмивка за пръв път, от седмица насам, когато видя великолепната пеперуда монарх, кацнала на перваза на прозореца. Приближи се до нея и се надигна на пръсти, за да разгледа внимателно прекрасните криле, оцветени в оранжево, разделени от плътни, черни ивици. Есперанса винаги сравняваше окраската им, с изяществото на стъклописите. Беше женска.

— Здравей, красавице — прошепна Лус.

Облегна се, на дървената работна маса и търпеливо зачака, гледайки как крилете на пеперудата се втвърдяват, на все още плахата светлина. Най-накрая, пеперудата стана по-уверена и се изкачи нагоре по дървената рамка. Там, като горд планински катерач, размаха триумфиращо криле. Лус се приведе над пейката и бавно простря ръка към пеперудата. Младата, неопитна пеперуда, предпазливо се покатери на пръста й. Лус усети гъделичкането на миниатюрното краче по кожата си.

— Ела и посрещни света — каза тя, докато я носеше към градината.

Продължителният дъжд най-накрая беше спрял и сутрешното слънце сякаш казваше: „Стига си лежала в леглото, стига си се самосъжалявала! Дъждът спря! Без повече сълзи!“

Лус вдиша, с пълни гърди свежия въздух и повдигна лице, за да поеме слънчевата топлина. Може би, защото толкова много дни беше валяло или защото малката пеперуда повдигна духа й за пръв път, от смъртта на баба й, но тя се почувства почти замаяна, докато наблюдаваше, как деликатното създание потрепва с криле на пръста й, както кокетка премигва с клепките си.

През следващия час, Лус си игра с пеперудата монарх в градината на баба си. Никога в живота си не беше виждала, толкова гальовна пеперуда. Тя не отлетя веднага, както се предполагаше да направи. Разхождаше се по ръката й, пърхаше с криле по рамото й, по главата й, гъделичкаше я, особено когато кацна на носа й. Сякаш нямаше желание да си тръгне, дори когато Лус внимателно я побутна към крайчеца на пръста си. Пеперудата си остана на място и позволи на сутрешното слънце да блести по крилете й.

— Не се тревожи — прошепна й Лус. Повдигна ръка над главата си и посочи към слънцето. Пеперудата размаха криле. — Време е. Тръгвай!

Малката пеперуда улови шепота на вятъра, най-накрая се откъсна от дланта й и отлетя.

Лус гледаше, как тя кръжи над градината, отново и отново, издига се все по-нагоре, а после прелита над оградата. Следеше я с поглед, докато вече не можеше да види изящното блещукане на оранжевия цвят на фона на искрящото синьо небе. От място, някъде дълбоко в сърцето си, Лус чу гласа на баба си. Искам да се прибера у дома. В планините на Мексико.

Остана неподвижна, на мястото си. Беше се помолила, за знак и получи отговор на молитвата си.

Баба й казваше, че понякога трябва да се вслушва и да се доверява на сърцето си, а не само на разума си. Сега тя се вслуша и в този миг на чудо разбра какво трябва да направи. Поне веднъж щеше да потисне съмненията си и да пренебрегне страховете си.