Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

След смъртта на Есперанса, приятелките й дойдоха да почистят къщата. Подовете миришеха на чисто, градината беше оплевена, а хладилникът беше пълен, с тенджери с храна, зеленчуци, плодове и печени пайове. Те бяха добри жени, които прегръщаха Лус, плачеха с нея и й казваха, колко много е значела баба й за тях. Сълзите засядаха на гърлото на момичето, в продължение на дни. Не можеше да диша или да казва нещо повече, от кратко „да“, „не“, или „благодаря ви“. Успяваше да се контролира през деня, когато имаше работа, или хора край себе си.

Нощите бяха ужасно самотни. След погребението и малкия помен у дома, къщата й се струваше празна и студена. Лус се чувстваше напълно сама и копнееше да чуе гласа на баба си: Mi nina, идваш ли да вечеряш? Къщата и всичко в нея, беше отражение на Есперанса. Шарената кухня, ухаеща на различни аромати, градината, пълна с гости, с цветя и с безброй пеперуди. Това беше къща, в която децата идваха да си играят, а жените — да споделят тайните си. Чудесен дом, в който да израсне едно малко момиче, обградено от безкрайна любов.

Лус беше едва на пет години, когато майка й почина. Помнеше само внезапната празнота, която не разбираше, и мрак там, където преди беше светлина. Дълго време след това, плачеше неутешимо за майка си и я търсеше навсякъде. Постепенно обаче намери утеха, в сигурното присъствие на баба си. Вкопчваше се в Есперанса и изпадаше в паника, когато на нея й се налагаше да излезе от къщата, защото се страхуваше, че тя няма да се върне.

Но Есперанса винаги се връщаше. В следващите години, въпреки че не проумяваше напълно неясната идея за смъртта, Лус прие, че майка й повече няма да се върне при нея. През всички тези години баба й полагаше усилия, за да не се почувства малкото момиче необичано и нежелано. Сега, в мрака, настъпил в живота й след погребението, Лус внезапно разбра, че нейната абуела няма да се върне никога вече при нея.

Вървеше от стая в стая и палеше лампите една след друга в празната къща. Нейната къща. Отвън се чуваше шумът от колите. Беше изумена как животът на другите си продължаваше, когато нейният беше свършил. Погледът й се спря, върху сувенирите от Мексико, които Есперанса толкова обичаше. Спомни си, как сърцето на баба й беше сломено, когато яркозеленият керамичен ананас купа, направен в Мичоакан, пристигна разбит на парчета, защото семейството й не го беше пакетирало добре. Тя прекара дни с лепило и пинцети в ръце, събирайки парчетата едно по едно. Лус прокара пръсти по едва забележимите следи от пукнатините по емайла.

До нея беше изящната керамика на Дървото на живота, любимата на Лус през нейното детство. Помнеше как Есперанса й сочеше различните цветни човешки фигури, изрисувани върху него, и й изброяваше имената на членовете на семейството й, които те представляваха. Въпреки че никога не ги беше срещала, когато чуваше имената им, Лус се чувстваше като част от нещо по-голямо.

Спря се, пред голямата рисунка на Девата от Гуаделупе. Загасената червена обредна свещ беше студена. На очите й избиха сълзи, при спомена за баба й, която палеше свещта всяка вечер, за да си каже молитвите.

Единственото място, към което не можеше да погледне, беше камината. На полицата над нея, имаше малка картонена кутия. Вътре беше прахът на Есперанса. За секунда, Лус съжали, че не беше избрала една от онези, хубави, скъпи урни. Но се беше въздържала, защото вярваше, че ще намери леля си Мария и тя ще направи този важен, последен избор за своята майка. И все пак, като си помислеше за баба си, затворена в тази простичка кутия… Лус потръпна.

— Добре ли си?

Тя си пое дъх и се обърна. Съли се беше облегнал на стената, със скръстени ръце, с навити нагоре ръкави, които разкриваха здравите му мускули. Острите му скули, изглеждаха още по-вдлъбнати, от умората. Зад стоическото му изражение на подкрепа, очите му бяха някак празни, незнаещи как да облекчат болката й; търсеше знаци, дали ще се предаде, кога мълчанието и мракът ще се спуснат върху нея и ще погълнат духа й.

— Наистина я няма — каза Лус и гласът й се прекърши. — Чувствам се толкова самотна.

Само за миг, Съли се озова до нея и я прегърна.

— Не си сама. Тук съм. Винаги ще бъда тук. Знаеш го, нали?

Тя стисна устни и кимна. Прегръдката му беше толкова сигурна, но думите му, не й бяха достатъчни.

— Знам, но това е друг вид самота. Загубих баба си. Нямам майка или баща, нито братя и сестри. Не познавам лелите, чичовците и братовчедите си. Нямам семейство. Ти можеш да се огледаш на масата на вечеря и да видиш хора, които имат същия нос като теб, същите очи, същия смях. А аз? Не съм свързана, с никого, който да споделя моето ДНК. Може би абуела е знаела, че ще умре, и не е искала, да ме остави напълно сама. Затова искаше да се срещна със семейството си. Но тя умря и сега съм на никъде.