Мери Монро: Дъщерята на пеперудите

— Това е Съли. Навън вали като из ведро, така че ще бягам.

Есперанса грейна.

— А, Съли! Кажи му да влезе. Ще му сипя да хапне. — Обърна се, за да вземе чиния от шкафа. — Искам да му покажа колата. Той ще ти каже, че е хубава. — Кимна въодушевено.

— О, абуела, искаше ми се, да може да остане. Но той ще работи до късно тази вечер. Обаче ще му занеса храна, не се притеснявай.

— Работата няма да избяга — каза Есперанса спокойно и се обърна към печката.

Лус се протегна за якето си и го облече, докато гледаше, как баба й сипва купища тамали, боб и ориз в една чиния. Есперанса притежаваше типично мексиканско чувство за време. Там то се движеше в кръг. Винаги имаше още и още. За нещастие Съли работеше в сервиз, управляван от немци, които вярваха, че времето се изстрелва от лък и стрелата трябва да стигне целта си. Клиентите винаги бързаха да вземат колите си.

— Е, по-добре да тръгвам.

Есперанса зави чинията във фолио и я подаде на Лус.

— Ето, дай това на Съли. Мъжът не може да работи, на празен стомах.

— Ще го разглезиш.

— Той е добър мъж. Защо не се ожени…

Клаксонът на пикапа се чу отново.

— Трябва да вървя — извика Лус, облекчена, че няма да й се наложи да изслуша поредната тирада на баба си, че е крайно време, те двамата да се оженят.

Грабна чантата си и се запъти към вратата, но се спря, за да погледне назад. Есперанса стоеше права, с вродено достойнство до кухненската мивка. Купчина чинии и тигани се сушаха на плота зад нея. Тя гледаше надолу, като бършеше зачервените си ръце, в престилката си. Дългата й плитка се спускаше през рамото й. Когато вдигна глава, Лус затаи дъх при вида на дълбоката тревога, изписана на лицето й. Очите им се срещнаха и Есперанса се усмихна отново. Но това беше тъжна, примирена усмивка.

Лус се притесни.

— Добре ли си? Мога да остана у дома с теб, ако искаш. Съли ще разбере.

— Всичко е наред. Върви при своя млад мъж, преди да е надул отново този клаксон и да изнерви кучетата, на госпожа Родригес.

— Ако има някакъв проблем, или не се чувстваш добре, обади ми се. Взела съм си телефона.

Клаксонът се чу отново. Като по даден сигнал кучетата на съседката започнаха да лаят истерично. Погледите на Лус и Есперанса се срещнаха и те избухнаха, в заговорнически смях. Лус се втурна обратно в кухнята, прегърна баба си и я целуна по бузата.

— Ето това беше импулсивно — пошегува се тя.

— Si. От добрия вид импулсивност. Която идва от сърцето.

— Благодаря ти за колата, бабо. Права си. Това е хубава кола. Обичам те.

— Mi preciosa… — Есперанса потупа леко внучката си по ръката. — Сега върви.

Лус се дръпна, но ръцете й се задържаха, още малко на раменете на баба й.

— Няма да отлетиш за Мексико, с тези пеперуди, докато ме няма, нали? — попита шеговито тя.

Есперанса се усмихна. Тъмните й очи сияеха, но тя не отговори.

Сутрешната светлина нахлуваше свободно през прозореца и яркото й сияние я събуди. Лус се сви на кълбо, с надеждата да поспи още малко и да се върне отново в съня си, където разноцветни пеперуди — жълтеникавокафяви императорски пеперуди, петнисти седефки, жълти пеперуди с черни ивици като фракове, искрящи сини пеперуди морфо, великолепни оранжеви и черни пеперуди монарх — се рееха и виеха сред сияйна светлина, оформяйки смътно женско лице. Гледката изпълни Лус, с неизразима радост. Богинята пеперуда нямаше ясни очертания, но тя знаеше с абсолютна сигурност, че това е майка й, Марипоса. Протегна се към нея, жадуваща да я докосне. Пеперудите се разпръснаха и богинята изчезна.

Докато премигваше сънливо, срещу силното сутрешно слънце, Лус вече не се чувстваше нито смела, нито като красива богиня. Сърцето й беше пълно с онзи стар и смътен копнеж по майка й.

Измъкна се от чаршафите и ги свлече в краката си. Прозя се и се огледа, из малката стаичка, в която беше спала през целия си живот. Светлината на утрото изпъстряше на петна бледолилавите тапети на розови цветчета, бялата, леко провинциална, старомодна тоалетна масичка с голямото огледало и стъклените кутии с пеперуди, висящи на стената. Това беше стая на малко момиче, не на жената, в която се беше превърнала. Тази стая с протритите си червеникави завеси и белещите се тапети беше декорирана от майка й и пазеше всички мечти от детството й.