Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Лус въздъхна примирено, защото беше слушала безброй пъти тази история. Другите деца слушаха приказки за Хензел и Гретел, Спящата красавица или Джак и Бобеното зърно. Есперанса й разказваше легенди за ацтекските богове и богини и за пеперудите монарх в планините на Мексико. Но те бяха точно това — приказки от детството на Лус.

— Когато проверих за последно — каза тя с тъжна усмивка, — богините не работеха за минимална надница в леярна.

— О, да, правят го! — отвърна баба й и стисна ръцете й. — Богините са навсякъде, стига да ги потърсиш.

— Дори да искам да тръгна, не мисля, че колата ще издържи целия път, до Мексико.

— Тази малка кола има голямо сърце. Вярвам в нея. Ти също трябва да имаш вяра. Мечтая си, да изминем целия път до дома в Мексико. Но всъщност колата трябва да ни закара само до Тексас. След това… — Сви рамене. — Ще се надяваме на най-доброто. — Засия цялата и внезапно ентусиазирано скочи от стола си. — Проучих картата. Почакай да видиш!

Няколко минути по-късно, се върна забързано в кухнята, с пътните карти. Разпъна едната върху масата и посочи с пръст точка, оградена в червено.

— Това е Милуоки, нали? Първо отиваме до Сан Антонио. Днес се обадих на Хорхе Делгадо. Той е собственик на такерия 11 11 Такерия — мексикански ресторант. — Б.р. в Грийнфилд. Хорхе измина същия път преди няколко месеца. Каза ми, че ако нямаме проблеми, ще стигнем до Сан Антонио за три, най-много четири дни.

— Ако върнем колата утре и успея, да ти възстановя парите, можем да ти купим самолетен билет и ще стигнеш там за един ден. И ще останеш при леля Мария колкото си искаш. Така няма ли да е по-лесно?

— Но тогава ти няма да бъдеш с мен! Освен това, вече се обадих в самолетната компания. Билетът е много скъп. А и… — Есперанса размаха пръст, за да натърти на думите си, — когато стигнем до Мексико, пак ще ни се наложи да пътуваме с кола, за да се доберем, до планината, където живее чичо ти Маноло. Виж — отново посочи на картата. — Това е летището в Морелия, а това — пръстът й се премести на няколко сантиметра по картата, до планинския терен — е мястото, където израснах. Виждаш ли? Ще имаме нужда от кола. — Каза го толкова убедено, сякаш логиката й беше безпогрешна и не можеше да бъде оспорена.

Устните на Лус трепнаха.

— Доста заета си била днес.

Есперанса кимна.

— Si. Правех планове. Трябва да пристигнем в Ангангео на първи ноември, за Деня на мъртвите. Това е много важно. Тогава пеперудите се връщат в селото ни на път към планината.

Лус не можа да отрече тръпката на вълнение, която я обзе, при идеята да направи това пътуване, с баба си. Копнееше да преживее някакво приключение, да види света. И все пак стомахът й се присви, при мисълта за всички сметки, които чакаха да бъдат платени, а сега и тези допълнителни разходи, по фолксвагена…

Преместиха картите и се насладиха, без да бързат, на вечерята с пилешки тамали със зелен сос, по специалната рецепта на Есперанса. Докато похапваха, Лус слушаше търпеливо, как баба й говореше за пътуването и обсъждаше маршрута, който следваше абсолютно точно пътя на пеперудите монарх в тяхната миграция, на юг през страната.

Когато приключиха и се заеха, с миенето на чиниите, тежкото им финансово състояние, отново взе връх в мислите й. Беше забавно да си помечтаят заедно, но не можеше да позволи на баба си, да продължи да вярва, че след няколко дни, просто ей така, ще си приготвят багажа и ще тръгнат на път. Подсуши последната зелена керамична чиния и я постави в шкафа. Есперанса източваше водата от мивката.

— Абуела — започна Лус колебливо, сгъвайки прилежно кърпата. Постави я на плота. — Знам колко е важно това за теб. Но…

Ръцете на Есперанса застинаха, по средата на движението и тя бавно се извърна. Красивите й тъмни очи гледаха разтревожено, а усмивката й беше изчезнала.

— Нека просто да обмислим добре времето, става ли? — продължи Лус, с подкупващ тон. — Първо, трябва да ходя на работа. Не мога да тръгна утре. А имаме и доста сметки. Наистина трябва да изплатим, дължимото по кредитните си карти. Не искам да ми увеличат лихвата тази година. И ще си намеря някаква втора работа през почивните дни. — Усмихна се смело. — Можем да го направим, знам, че можем. Но не виждам, как ще тръгнем тази седмица. Няма как да стане. Освен ако не спечелим от лотарията.

Засмя се на шегата си, но не й беше смешно. Лицето на баба й помръкна цялото, от разочарование.

Отвън се чу клаксон на кола. Лус погледна часовника си.