Мери Монро: Дъщерята на пеперудите

— О, абуела…

Баба й винаги беше искала, да я заведе до Сан Антонио, за да посетят другата й дъщеря и семейството й. За нещастие, парите все не стигаха и пътуването си оставаше неосъществено, като мечтите на Лус.

— И аз бих искала да отидем. Но точно сега нямаме достатъчно пари. — Беше истина, но в мига, в който го каза, видя как лицето на Есперанса помръква. — Но ако сме разумни и спестяваме, другата година ще успеем.

Жената стисна ръката на Лус. Тъмните й очи пламтяха, а гласът й трепереше.

— Не, не другата година. Тази! Сега!

Лус се наведе и прегърна баба си. Есперанса беше едва метър и петдесет, със слабички рамене и тесен ханш. Лус беше само десетина сантиметра по-висока, но въпреки това трябваше да се привежда над нея. Затвори очи и вдъхна аромата на косата й, познатите ухания на царевица и ванилия, на сигурност и уют.

— Добре, абуелита — каза тя успокояващо. — Ще намеря начин, обещавам. Не се тревожи. Ще започна втора работа. Да влезем вътре сега. Пак заваля и цялата трепериш. Ръцете ти са ледени.

Обви ръка около раменете й и я поведе внимателно обратно към къщата. Не знаеше как ще изпълни обещанието си, но щеше да мисли за това, по-късно. Сега просто трябваше да прибере баба си вътре, на топло.

— Студено ми е — каза Есперанса. — Трябва да си отида у дома.

Стените в кухнята на Есперанса бяха боядисани в ярко оранжево, в цвета на целунати, от слънцето портокали; столовете и масата бяха искрящо зелени като лайм. Това беше любимата стая на Лус и сърцето на къщата. Баба й отиде в спалнята си, а когато се появи отново, беше се овладяла напълно. Беше си отново, нейната стара, обична абуелита с дългата черна пола и широк огненочервен пуловер, високо набран на шията й, с разпуснатата бяла коса и искрящи тъмни очи. Лус постави на масата две чаши, с горещо кафе и сипа вътре гъста сметана и захар. Канелата ухаеше божествено, но тя гледаше, с притеснение, как Есперанса отпива разсеяно от чашата си.

— Добре ли си? — попита, мислейки за онова, което й беше казал Съли. Вгледа се в лицето на баба си. — Изглеждаш бледа. Може би трябва да отидеш на лекар.

— Нямам нужда от никакви лекари — сопна й се възрастната жена и извади лъжичката, с която разбъркваше кафето си. Тя изтрака шумно по ръба на чашата. Есперанса се подпря на едната си ръка и забарабани с пръсти, по бузата си. — Миналата нощ почти не спах. Мисля за толкова много неща. Уморена съм, това е всичко.

— Защо не си полегнеш, за малко?

— Не мога — отвърна рязко тя. — Имам си задачи за вършене! Трябва да уредя много неща, за това пътуване.

— Бабо, моля те. — Лус се разтревожи от нервността й. — Кажи ми какво става? Защо трябва да го направим точно сега? Защо бързаш?

Есперанса се намести на стола си и очите й отново се премрежиха, от тревога.

— Имам си причини, Лус — каза тя, извръщайки глава с повдигната брадичка в знак на наранена гордост. — Не съм някоя старица, загубила разсъдъка си.

Лус се протегна, за да докосне ръката на баба си. Тя беше малка, но силна, пръстите й бяха сгърчени и сухи от един цял живот, прекаран в работа. В младостта си, Есперанса беше отгледала две деца сама във ферма в селската част на Мексико, докато нейният съпруг работел в Съединените щати. Години по-късно, беше изминала целия път до Милуоки и беше започнала работа като готвачка в ресторант, за да може да се грижи за внучката си. Тези силни, красиви ръце, бяха създали единствения дом, който Лус беше имала, в живота си.

— Знам, абуелита — каза момичето и сърцето й затуптя от любов, когато се наведе да целуне кокалчетата на сухите пръсти, които толкова години бяха ресали косата й.

Чертите на лицето на Есперанса се отпуснаха, тя се усмихна и извъртя китките си, за да стисне ръцете на внучката си.

— Mi preciosa, ще бъде добре за нас, да направим това пътуване заедно. Ще имаме време да си поговорим. Отдавна мисля за това. Първо ще отидем до Сан Антонио. Но после заедно ще тръгнем за Мексико. Време е да опознаеш корените си, да научиш откъде е твоето семейство.