Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

— Изненадана си, нали?

— О, да, определено — измънка Лус.

— Знаех, че ще бъдеш. Нямах търпение да видя изражението на лицето ти.

Лус мина по влажната земя и приближи до колата. Под жълтеникавата светлина на уличната лампа се виждаше, че старият фолксваген бе имал труден живот. Протритата оранжева повърхност беше изпъстрена, като от шарка с многобройни малки вдлъбнатини и петънца от ръжда, а когато надзърна през прозореца, вътре всичко изглеждаше по-овехтяло и изтъркано, отколкото в новите коли. Поклати глава, като се питаше кое беше по-голямата изненада: това, че баба й наистина беше купила кола, или фактът, че беше успяла някак да открие най-грозната, най-жалката кола на планетата. И въпреки това в нея имаше една странна, ретро елегантност и шик и тя трябваше да признае, че това й харесваше.

— Купила си кола! — каза все още зашеметена, от ставащото.

Есперанса наведе леко встрани глава и я погледна изпитателно, защото долови съмнението, в гласа й.

— Ти искаше кола, нали?

— Да — съгласи се Лус, с плаха усмивка. От години спестяваше, за да си вземе кола, но като че ли, моментът все не беше подходящ, за да похарчи няколко хиляди долара. — Исках кола. Но… — Прехапа устни и се поколеба.

Не искаше да изглежда неблагодарна и все пак притеснението, за похарчените пари, загаси огъня на ентусиазма й, като леден дъжд. Лус беше много пестелива и знаеше съвсем точно с колко пари разполагаха — или по-скоро, не разполагаха — в кредитните си карти. Тъй като само тя работеше, отговорността, да плаща сметките, падаше върху нея. Как беше могла Есперанса, просто да излезе и да купи кола, зачуди се тя и усети, как тялото й потръпва.

— Е, какво мислиш?

— Бабо, откъде намери пари за колата?

Есперанса махна небрежно с ръка.

— Не струваше, много скъпо.

Лус погледна пак, към древния фолксваген, с вдлъбнатини по бронята и ивици от разрастваща се ръжда и сърцето й се сви при мисълта, че милата й баба, може да е била оскубана, от някой измамник.

— Колко плати?

Есперанса изсумтя и повдигна брадичка.

— Не е възпитано да питаш за цената на подарък. Това не е твоя грижа.

— Съжалявам. Но, абуела, това… — Лус си пое дълбоко дъх. — С кредитна карта ли плати?

Трябваше да попита. Кредитната компания току-що беше повишила лихвите си и тя вече се чудеше, колко време ще й трябва, за да възстанови сумите, които вече дължаха.

— Не. Имах свои пари.

Лус повдигна изненадано вежди.

— Така ли? Откъде?

Есперанса отклони поглед.

— Събирах си на едно тайно място…

Момичето си представи чорап, пълен с долари, и монети, скрити в кутия за кафе. Успя да се въздържи, да не се изсмее при мисълта за старомодните начини за спестяване на баба си.

— Колко имаше?

Есперанса посочи гордо, с ръка, към колата.

— Достатъчно за това!

Лус се опитваше да намери думи, които да не засегнат чувствата на баба й. Но трябваше да бъде практична и да мисли, за бъдещето им.

— Абуела, знаеш, че цепим всеки цент на две. Можехме да използваме парите, за да си платим дълговете. Лихвите са направо убийствени. И освен това Съли винаги казва, че да си купиш кола е същото като, да си вземеш кученце. Цената, която даваш в началото, е само първата и най-малката сума.

Есперанса придърпа на гърдите си, краищата на плетения си шал.

— Надявах се, че Съли може да я огледа, да я постегне малко.

Ето, това беше. Горкият Съли, помисли си Лус.

— Колата е развалина. Може да отнеме доста повече време, а той е много зает. — Да не говорим, че нямаше как да му платят за труда. — На колко километра е?

— Не знам.

— Не знаеш? И си я купила?

— Колата е добра. Сигурна съм.

Боже, помогни ми, каза си Лус наум.

Баба й изпъна гръб и усмивката изчезна от лицето й. Момичето забеляза как по обикновено ведрото й лице отново пробягва мрачна сянка. Есперанса събра малките си длани пред себе си като за молитва и когато проговори, гласът й беше дрезгав.

— Лус, нуждаем се от тази кола.

Внучката й усети как сутрешното притеснение я залива отново.

— Защо?

— Трябва да попътуваме малко.

— Да попътуваме? Къде?

— До Сан Антонио.

— Това има ли нещо общо, с телефонния разговор?

Очите на Есперанса се разшириха от изненада, че е повдигната темата, после въздъхна и кимна колебливо.

И Лус така си мислеше.

— Нещо спешно ли е?

— Не. Не е това.

— Тогава, защо бързаш толкова?

— Трябва да ми се довериш, querida. Просто трябва да отидем в Сан Антонио.