Мери Монро: Дъщерята на пеперудите

— На правилното място ли сте, уважаема госпожо?

— Тук съм, където трябва да бъда — отвърна тя. — Ще ми покажете ли някоя кола, или сама да огледам?

Търговецът беше дребен мъж, с кръгли, искрящи очички и не добре скроен костюм. Усмихна се и я поведе, към един средно голям седан. След като погледна табелката с цената, Есперанса поклати глава.

— О, не, не мога да си позволя тази кола. Моля ви, нещо по… — Не искаше да казва „евтино“. Коя друга дума да избере на английски? — … достъпно.

— Добре, имам нещо подходящо — отвърна мъжът радушно, но усмивката му вече не беше толкова широка.

Поведе я, към страничната част на паркинга, където колите бяха, със значително по-ниски цени. Погледът й се спря на един форд „Таурус“.

— Това е хубава кола. Имате добър вкус.

— Не знам нищо за колите.

— Мога ли да попитам, защо си търсите сега кола?

Тя изгледа мъжа, сякаш се беше побъркал.

— Имам нужда от кола! — отвърна и се обърна, за да огледа отново.

— Госпожо, наистина ли искате да си купите кола, или просто сте дошли да направите едно кръгче?

Есперанса не разбираше, за какво говори човекът, така че не му каза нищо. Разходи се отново, до първите, тъжно изглеждащи коли, чувствайки, как сърцето й тупти учестено. Всяка изглеждаше, по-лошо от следващата. Когато стигна до втората редица, видя това, за което беше дошла. Стар оранжев фолксваген, много приличащ на онзи, който първият й съпруг, Луис, беше намерил изоставен край пътя. Часове наред го поправя, а после я научи, как да кара по прашните пътища на Мичоакан, докато тя протри напълно гумите на колата.

— Тази ли ви харесва? — попита я досадният мъж, приближавайки отново. — Не знам. Може би трябва да вземете кола, с автоматично управление на скоростите.

— Не — каза тя и почувства, че съдбата й се усмихва в този миг. — Ще взема тази.

Лус Авила погледна, през гигантските мътни прозорци на леярната към надвисващите сиви облаци в небето. Протегна се и свали ластика, от конската си опашка, после тръсна глава, за да освободи дългата си черна грива. Навлече кадифеното си рипсено яке и зае мястото си, на дългата опашка, редом до другите работници, с празни погледи, които чакаха да пъхнат картите си в системата за отчитане. Един по един, хората се нижеха към изхода, но на нея й се струваше, че изобщо не помръдват.

— Ще излизаш ли тази вечер? — попита младата жена зад нея.

Дана, бе само с година по-голяма от Лус, но вече беше омъжена и разведена. Късата й остра коса, беше боядисана, в крещящо червено и обичаше да експериментира, със зелени и сини сенки за очи.

— Мислехме да се отбием при „О’Мали“ — добави тя.

Лус поклати глава. Дана не би разбрала, че тя се опитваше да пести всеки долар, за да завърши колеж. Или че консервативната й мексиканска баба, не би одобрила момичета, да ходят сами по барове.

— Със Съли имаме планове. Но благодаря.

Дана сви рамене.

— Ще се видим утре, отново на тръстиката, тогава.

— Да — отвърна унило Лус.

В леярната плащаха сравнително добре, но тя се чувстваше в капан, между стените на фабриката и не виждаше надежда, за някакво по-различно бъдеще, пред себе си. Най-добрият момент от деня беше излизането от тази врата.

Момичето пристъпи навън, сред октомврийския вятър, ухаещ на остри фабрични миризми. Сбърчи нос, с отвращение и се запъти бързо към паркинга, където трябваше да я чака приятелят й.

Лицето на Съли грейна цялото под бейзболната шапка, когато я видя, че идва. Съливан Гибсън, беше обикновено момче, от Средния запад с немско-ирландско потекло, за което бяха доказателство, почти двуметровият му ръст, широките рамене, обичта към баскетбола и бирата и галантните маниери, по отношение на жените. Отвори широко вратата на пикапа, щом Лус се приближи, и тя се качи в топлата кабинка, точно когато навън рукна леденостуденият северен дъжд.

— Божичко, мразя този дъжд.

— Поне не е сняг още — каза той.

Въздухът в пикапа беше задушен и пълен с цигарен дим — все още не беше успяла да накара Съли да се откаже от гадния си навик. Тя се наведе през седалката, за да го целуне. Тъмносините му очи засияха от щастие, когато устните им се срещнаха, сякаш двигателят на пикапа му, се беше запалил от само себе си. Под грубата външност на Съли, туптеше искреното, щедро сърце на нежен мъж. Той работеше в автосервиз в Милуоки. Гаражът беше съвсем малък, но имаше добра репутация и поръчките непрестанно валяха. Съли се смяташе, за голям късметлия, че му бяха предложили работа там, но Лус знаеше, че с неговото старание, лоялност и честност всъщност сервизът беше извадил късмет. Съли вече си беше създал собствена клиентела. Изкарваше добре, имаше перспективи за повишение, за по-висока заплата и се надяваше, че някой ден мечтата му, щеше да стане реалност — да си има собствен сервиз. Беше мъж, готов да създаде семейство, да има жена и деца.