Мери Монро: Дъщерята на пеперудите

Но в крайна сметка, създаде една лъжа. Сега беше хваната в капана на собствената си измама. Единственият изход беше, да каже на Лус истината, независимо колко болезнена щеше да е тя.

Есперанса броеше наум, докато решеше дългата си бяла коса пред огледалото на тоалетката си. Сутрешните слънчеви лъчи пресичаха стаята. Погледът й падна, върху пожълтялата снимка, на която беше с втория си съпруг, Хектор Авила. Спря да се реше, загледана в искрящата му усмивка, във вълните на косата му, веещи се като океана, който той толкова обичаше, и в невъзможно сините му очи.

Хектор Авила беше любовта на живота й, която съдбата й беше отнела прекалено рано, още когато беше съвсем млада жена, с гарвановочерна коса, спускаща се свободно по гърба й и обвиваща бедрата й. Хектор обичаше косата й, шепнеше й, че е, като водопад, в който нощем се отразяват звездите. Обичаше да я сграбчва в ръцете си, да се обвива в нея, докато се любеха. Дори след всички тези години, щом затвореше очи, тя можеше да си спомни съвсем ясно онова усещане — допира на кожата му и нейната коса, мека като коприна, притисната между телата им.

Отвори очи и видя, че дългата й коса вече не беше онзи сияен водопад, на който Хектор се наслаждаваше. Толкова много сезони бяха минали, от далечните спокойни дни, беше изпитала толкова други дребни радости, толкова много тъга… Сега косата й беше като снежна лавина, спускаща се по раменете й. Притисна четката до гърдите си и сърцето й се сви. Къде отиде цялото това време?

Внезапно стаята край нея се разлюля. Есперанса затвори очи и се хвана за масичката пред себе си, за да запази равновесие. Сигурно просто съм уморена, каза си тя. Предишната нощ не беше спала добре. Откакто дъщеря й Мария се обади по телефона, старите спомени и тревоги я заляха отново. Заселиха се в сънищата й, преследваха я, носеха се из стаята, дори след като бледата, болнава светлина на зората я събудеше.

Изтормозеният й поглед, пробяга по другите фотографии на масичката и се спря на малката снимка, в сребриста рамка на дъщеря й Марипоса, искряща от щастие. Държеше в ръце бебето си. Лус сигурно беше, на не повече от шест месеца, но светлите й очи вече сияеха ярко като слънцето. Очите на Есперанса се изпълниха със сълзи, сърцето й затуптя от любовта, която изпитваше към това дете, този дар за нея в късните й години, след като Марипоса беше изчезнала.

— Хектор — каза тя на висок глас. — Имам нужда от мъдростта ти повече от всякога. Ако бях сама, щях да се справя с това бреме. Но Лус… тя е на двайсет и една, вече не е дете. И все пак, не мога да понеса да я виждам нещастна. Разказах й толкова много истории за майка й. Но сега това! Какво да й кажа, за да разбере тази истина? — Поклати наскърбено глава. — Какво да направя, за да не ме намрази?

Събра дългите си кичури с набръчканите си от годините и тежката работа пръсти и докато методично сплиташе косата си, премисляше отново плана си да разкрие на Лус истината за майка й. Имаше нужда от спокойно място, където никой да не ги притеснява, за да й разкаже историята, от начало, до край.

Ръцете й трепереха, когато приключи с навиването на плитката и я преви на две, за да падне ниско на врата й. Пое си дълбоко дъх, отвори чекмеджето на тоалетката и извади пластмасовото оранжево шишенце за лекарства, което криеше между чорапите и бельото си. Не беше казала на Лус, за хапчетата, които вземаше, за да поддържа сърцето си. Тя и без това вече се тревожеше, за прекалено много неща, за момиче на нейните години. Границата между това да си отговорен и обременен, с грижите на другите е много тънка. Тази мисъл затвърди решителността на Есперанса. Отвори шишенцето и извади последното розово хапче. То се изтъркаля на дланта й и тя въздъхна тежко. Трябваше да си купи ново лекарство, но беше много скъпо. Как щеше да плати за него след този ден? Постави хапчето на езика си и го преглътна с чаша вода. Утре щеше да се тревожи за това. Днес задачата й беше ясна.

Много внимателно сложи руж на бузите си и се пресегна за червилото си. Яркочервеният му цвят прибави плътност на тънките й устни. Хвърли последен, оценяващ поглед в огледалото. Понякога, когато гледаше отражението си, зърваше за миг момичето, което беше преди десетилетия, заровено дълбоко там, вътре в нея, почти незабележимо вече, зад бръчките и хлътналите бузи. Това младо момиче сияеше ярко в очите й тази сутрин, въодушевено от задачата, която му предстоеше.

Приседна на ръба на леглото, обу си гуменките, после се отпусна на колене на пода. Обикновено вземаше броеницата си, за сутрешната молитва, но днес пъхна ръката си под матрака чак до рамото и започна да опипва наред. Матракът беше тежък и Есперанса местеше ръката си с усилие. Най-накрая пръстите й напипаха малката кожена торбичка и я извадиха. Седна със скръстени крака на грубия дървен под, затаи дъх и после внимателно отвори протритата, ушита на ръка кесийка, която беше изминала с нея целия път от малкото й родно селце в Мексико до Милуоки преди толкова много години. Прокара пръсти по пеперудата, извезана в златистата кожа. Без повече колебания отвори торбичката и извади от там дебела пачка. Преброи доларите в скута си, като приглаждаше грижливо с длан всяка банкнота. Червените й устни се разтвориха в доволна усмивка.