Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Излизаха от три години и Съли беше нейната скала. Както винаги, се почувства сигурна, когато той преметна ръка през раменете й и я притегли към себе си. После потеглиха и излязоха от паркинга.

Всеки ден след работа Съли караше Лус до дома й в южната част на Милуоки. Паркира пред скромната къщичка, почти бунгало, в която тя живееше, с баба си, една от многото абсолютно еднакви постройки, разположени на равно разстояние по тясната улица. Кварталът беше скромен, населен предимно, с испаноговорещи семейства. Квартал, чиито обитатели не можеха да си позволят подобрения по къщите, а градската управа не си правеше труда, да ремонтира улиците. Но на предните веранди имаше саксии, с ярки мушката, храстите в градините бяха добре поддържани, за оградите имаше закопчани велосипеди и из дворовете бяха разпилени футболни топки. Това беше квартал, в който семействата се познаваха и хората бяха приятели помежду си.

Съли остави двигателя да работи, наведе се и целуна страстно и продължително Лус, която направо остана без дъх. Тя се отдръпна и премигна замаяно.

— Това какво беше?

Устните му се извиха свенливо надолу, а в бузите му се образуваха дълбоки трапчинки.

— Щях да те попитам същото. Днес си прекалено тиха.

Усмивката на Лус изчезна и тя извърна поглед напред.

— Заради абуела — каза тя.

Обичаше да използва това гальовно испанско обръщение за баба си, английското беше толкова по-студено. Сети се отново как изглеждаше Есперанса, рано тази сутрин. Не беше в кухнята, тананикайки си над печката, както обикновено. Лус беше обиколила къщата и я откри, трепереща навън сред утринния студ, нощницата й се вееше от вятъра, над глезените й, а дългата й бяла коса се спускаше свободно на гърба й. Стоеше неподвижно, като каменна статуя в градина.

— Какво й има?

— Притеснявам се за нея — отвърна тя и чертите й се изопнаха от тревога. — Не беше на себе си тази сутрин. Изглеждаше толкова отнесена, лицето й беше бяло като тебешир и много уморено, сякаш не беше мигнала цяла нощ. Знам, че е разтревожена за нещо, но не искаше да ми каже за какво.

Съли незабавно смръщи тъмните си вежди.

— Може би трябва да отидем при нея.

Сърцето на Лус се размекна от нежност. Съли харесваше баба й и тя от своя страна също милееше за високия и сърдечен приятел на своята внучка. Двамата имаха силна връзка помежду си, която още повече караше Лус да го обича. Есперанса винаги молеше Съли да я закара до магазина или до търговския център или да вземе нещо вместо нея, защото тя нямаше кола. Съли беше истински джентълмен и никога не й отказваше. В замяна, тя го канеше редовно на вечеря, защото знаеше, че живее сам, и винаги му приготвяше торба с храна, или сладкиши за вкъщи.

— Не мисля, че е свързано, със здравето й — каза Лус. — Нещо се е случило вчера.

— Какво? — попита той и изключи двигателя на пикапа.

Мощният мотор избоботи шумно и разлюля леко цялата кабинка, докато заглъхваше, а Лус най-накрая успя да изкаже на глас тревогата, която беше таила цял ден в себе си.

— Когато вчера се прибрах у дома от работа, тя говореше по телефона. Но щом влязох, бързо прекрати разговора, сякаш не искаше да чувам с кого и за какво говореше. Когато я попитах кой е бил, ми каза, че е била моята леля, tia Мария, но не ме погледна и изражението й беше някак гузно, нали знаеш какво имам предвид? После отиде на верандата и започна да мете. Опитах се да разбера какво е станало, но баба ме избягваше, а накрая каза, че ще говорим за това по-късно.

— Звучи ми, като че ли двете са се скарали за нещо.

— Може би. Баба и леля често се карат. Но този път беше различно. Нещо голямо е, каквото и да е то. Никога не съм виждала абуела толкова… — опита се да намери правилната дума, да открие определение за мрачното изражение в очите на баба си.

— Притеснена?

— По-лошо. Разтърсена. — Отново видя пред себе си лицето на Есперанса, бледо и отнесено. Махна предпазния си колан. — По-добре да се прибирам и да проверя, как е.

Лус се размърда, за да излезе от пикапа, но Съли я хвана за лакътя и я придърпа обратно.

— Ъъъ, Лус — започна колебливо той, като се закашля леко, за да прочисти гърлото си. — Искам да ти кажа нещо.

Тя долови сериозността, в тона му и веднага се напрегна. Облегна се отново назад на седалката.

— Добре.

— Нали знаеш, как баба ти ме кара от време на време, да й пазарувам разни неща?

— Да.

— Ами, напоследък ме праща до аптеката да й вземам лекарството.

— Лекарството? Какво лекарство? — попита Лус рязко.