Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

— Тук съм — каза Съли отново. — И те обичам. — Притисна я силно. — Хайде, скъпа. Да те заведем да си легнеш.

Обви ръце, около раменете й и я поведе към познатия уют на спалнята й. Лилавата лампа, с волани на масичката, хвърляше съвсем бледа светлина — никой от тях нямаше нито времето, нито енергията да смени крушката на полилея, която беше изгоряла, след като Лус спа на светнато всяка нощ, през изминалата седмица.

Чувстваше се, повече от уморена. Неизмита, изтощена и напълно изцедена. Движеше се, в някакъв полусън, летаргично, докато Съли й помагаше да съблече черната си вълнена рокля, да повдигне единия си крак, после другия и да събуе черните лачени обувки, които беше купила, специално за погребението. Седеше, с отпуснати рамене, докато той разкопчаваше сутиена й, после вяло повдигна ръцете си, за да може да нахлузи дългата фланелена нощница, през главата й.

Никога не се беше чувствала толкова уморена, искаше й се, просто да се разтвори в нищото, заедно със сълзите си. Съли знаеше, точно какво да прави. Внимателно, я поведе към лилавия стол и я постави да седне, сякаш беше от стъкло и можеше да се счупи. Махна шнолата от косата й и се загледа, как тя се разпуска по раменете и гърба й, като черна река. Съли обичаше косата й. Накара я, да обещае, че никога няма да се подстриже късо. Хвана малката й четка, с големите си ръце, по-привикнали да държат тежки инструменти и машини, и започна нежно и равномерно да разресва косата на любимата си, от горе, до долу. Ритмично. Интимно. Лус въздъхна тежко; плачеше мълчаливо и звукът, който издаваше, приличаше на пара, изпускана от клапа. Обичаше този мъж от три години, но той никога не беше правил нещо, толкова невероятно за нея в момент, когато тя не можеше да се грижи сама за себе си.

След като среса косата й така, че заприлича на лъскава коприна, Съли оправи леглото за лягане и загаси лампата. Лус се отпусна, с благодарност сред кадифения мрак, с широко отворени очи, без да вижда нищо. Миг по-късно усети как матракът изскърцва, от тежестта на Съли, който легна и се притисна до нея, обгръщайки я с цялото си тяло. Брадичката му се отпусна на главата й и тя долови аромата на сапун и смазочно масло, когато грубите му пръсти се плъзнаха леко, по челото й и отметнаха кичурите коса, от лицето й.

Не можеше да каже, колко време бяха лежали така, но в някакъв момент, Лус почувства познатия топъл дъх на Съли на бузата си, последван от нежна целувка.

— Спи сега — прошепна тихо в ухото й.

Тя знаеше, че някой ден, ще трябва да намери думи, с които да му каже, колко силно оценява това, че той знае, точно какво и кога й е нужно. Но сега думите бяха непосилни за нея. Чу, как вратата се затваря и потъна в бездната на забравата.

Лус чакаше съня с пеперудите. Жадуваше да чуе гласа на майка си, да усети връзка с нея и с баба си. Но сънят не се завърна. Отчаянието изпълваше все повече гърдите й, докато започна да осъзнава напълно, дълбочината на своята самота. Отмахна завивката си, стана и се запъти към спалнята на Есперанса. Хвана се за рамката на вратата и се втренчи пред себе си.

Стаята изглеждаше, както винаги, сякаш нейната абуела, беше все още тук. Всичко беше подредено и на мястото си. Лус не се страхуваше. Щеше да се зарадва, да види духа на баба си, молеше се, той да се появи. Подтикната, от внезапен импулс, влезе, дръпна завивката и се пъхна под вълненото одеяло. Чаршафите бяха свежи и изгладени, студени като смъртта, и тя потръпна, отчаяно желаеща да почувства някаква искрица топлина, някаква връзка с баба си. Може би беше от уханието на Есперанса, което все още се носеше от чаршафите, но тънката нишка, която беше задържала Лус да не се разпадне през изминалата седмица, внезапно се скъса. Тя стисна възглавницата и всички потискани емоции, избликнаха, като вулкан в нея.

— Абуела! — Викът й се разнесе в мрака. — Тук ли си? Чуваш ли ме? Защо си отиде, без да се сбогуваш с мен?

Плака толкова много, свита на кълбо в леглото, че гърлото й започна да пари, сякаш беше крещяла, с цяло гърло. Изтри сълзите от лицето си с чаршафа и все още треперейки, си пое дълбоко дъх. След мъката, дойде ред и на разкаянието.

— Не можах да ти кажа, че съжалявам. Толкова много, много съжалявам. Ти ми даде всичко, от което се нуждаех, и никога, не поиска нищо от мен. Нито веднъж, през всички тези години. И какво направих, когато ме помоли за едно-едничко нещо? Да направим това пътуване заедно? Казах „не“. Винаги казвах „не“!

Стисна силно възглавницата в ръце и присви колене, към гърдите си. Повтаряше „съжалявам“ като в транс, отново и отново, броейки извиненията си, както дете брои овце, преди да заспи. Постепенно, хватката й отслабна и усети, как мускулите й бавно се отпускат и трескавото й дишане става по-равномерно. Преди да заспи, Лус измърмори последната си молитва.