Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Какъв кураж, нали? Това прави монархът толкова различна, от другите видове пеперуди. Притежават изключително силен характер. Такава решителност. Хората се чудят, откъде ли знаят пътя? Това е загадка! Но, querida, знаеш ли какво си мисля? Мисля, че пеперудите се вслушват в зова на богинята. Шочикетцал вика всички пеперуди, за да я последват, към светлината.

Лус си спомни тези думи, в началото на своето пътуване от обикновения, работнически квартал, в северната част на Съединените щати, към странните гори в планините на Мексико. Каза си, че ще следва светлината.

Докато караше през Милуоки, вдишваше опияняващите ухания, от различните части на този град, приличащ донякъде на европейски — хляб от италианската пекарна, какао от шоколадовата фабрика и острата миризма на хмел от пивоварната. Винаги беше обичала града на езерото, в който беше израсла. Но никога досега, не беше правила нещо авантюристично в живота си. Сети се, за майка си, която беше тръгнала просто ей така, със своя германски любовник. Божичко, сигурно тогава е било направо скандално, помисли си тя. Това единствено решение, беше променило живота на Марипоса и на Есперанса. Колко ли още животи всъщност, бяха засегнати? На Мария? На Маноло? Спомни си, как баба й я беше предупредила, за импулсивността, но Лус не смяташе, че това, което правеше днес, беше импулсивност, независимо, на какво мнение беше Съли. Тя вярваше, че изпълнява важно обещание.

Огледа скромната вътрешност на фолксвагена „Бръмбар“. Всичко, в това тясно пространство — протритите седалки, металното табло, това, което беше останало, от постелките — беше в тъмносиво, в цвета на гранита. Радиото не работеше, нито климатикът, но след обстойния преглед, Съли беше заявил, че малката количка е в добро състояние.

Излезе от Милуоки и тръгна по шосе I-94, покрай Расин, после покрай Кеноша на път към Чикаго. Двигателят се опитваше, да поддържа скоростта на колите, които я подминаваха, Лус пришпорваше малкия бръмбар, колкото можеше, но той бръмчеше шумно, с максималните си деветдесет километра в час. Усещаше странната смесена миризма на бензин и гума, която изхвърляше колата — не лоша, просто нейна си, като напълно уникален парфюм. Подсмихна се на чудатостите на Ел Торо и изпита пристъп на вълнение от началото на това епично пътешествие.

Минаваше, покрай ферми, с пасящи крави, увеселителен парк с впечатляващо влакче и декари, с просторни ниви. Час по-късно, нивите започнаха да се срещат все по-рядко и скоро се появиха, наблъсканите една до друга къщи, търговските центрове и бизнес комплекси. С приближаването до Чикаго, пътните ленти се удвоиха и движението стана по-затруднено. Повдигната върху висок насип влакова линия, минаваше покрай шосето и от релсите излизаха искри. Постоянно се чуваха гневни клаксони, очевидно отправени към жалкото фолксвагенче, и хората го изпреварваха и засичаха, без предупреждение.

Лус не беше свикнала, с такъв трафик и сърцето й биеше лудо, докато си проправяше път, из градския център, ограден с небостъргачи и стени от цимент. Пое си дъх с облекчение, когато излезе на околовръстната магистрала, и точно тогава усети, че колата губи мощност. Погледна към таблото и видя, как скоростта слиза под осемдесет километра в час и надолу, но не знаеше, какво да направи.

Сърцето й щеше да се пръсне, даде мигач и започна да търси паникьосано, за място, където да отбие. Пое, по първата отбивка, която видя, и се насочи към лентата за излизане, сподиряна от цял хор гневни клаксони. Ел Торо закуцука към изхода, като ранен бик. Лус стискаше волана толкова силно, че кокалчетата й побеляха, докато се накланяше напред и оглеждаше улиците, за бензиностанция.

Районът наоколо, беше съмнителен, с мръсни тухлени сгради и табели за заложни къщи, клонове на „Уестърн Юниън“ и магазини за алкохол. Повечето прозорци на нивото на улицата, бяха с железни решетки. Моля те, Господи, нека не закъсвам тук, молеше се тя. Малко по-надолу, по улицата видя, прозорци без решетки и вместо заложни къщи, имаше малки магазинчета и бакалии с табели, изписани на испански. Пръстите й отпуснаха хватката си, около волана.

— Благодаря ти, Господи — възкликна тя, когато забеляза скромен гараж, с ярък червен надпис, рекламиращ ремонт на автомобили.

Лус паркира отпред и изгаси двигателя. Ел Торо потръпна, като в предсмъртна агония, а тя облегна глава на кормилото и направо изхлипа от облекчение. Един механик се приближи и я поздрави, докато триеше ръцете си, в мръсен парцал. Беше възрастен, жилав мъж, небръснат и облечен, в изцапана с масло работна униформа. Но когато се усмихна, цялото му лице грейна. Представи се, като собственика, мистър Вера. Изслуша обясненията й, после се засмя, което я накара, още повече да се отпусне.