Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Лус мина няколко пресечки, но не намери никаква автобусна спирка. Няколко мъже, с разкопчани ризи се бяха облегнали на черна желязна ограда и я проследиха с поглед, но тя не им обърна внимание, мина на другия тротоар и тръгна, след две жени, които бутаха детски колички, навели една към друга глави и потънали в разговор. После, като неочакван подарък, видя пред себе си малка такерия. Пред вратата имаше голяма керамична саксия, с прекрасно растение, с червени и жълти цветове, а над нея се поклащаше леко табела, с цветна рисунка на игуана. С неравни букви, беше написано името на заведението — „El Iguana“. Спомни си, как Есперанса винаги й казваше, че човек не може да мисли добре на празен стомах.

— Идеално — прошепна си отново тя.

Още при първата стъпка вътре я зашемети миризмата на чили, царевица и подправки, която познаваше така добре от кухнята на баба си. От радиото дори се носеше същата мексиканска музика в стил ранчеро. На дългата стена отляво имаше светъл, леко наивен стенопис на планинско село в Мексико със селяни, копаещи земята, жени, които перяха в голяма цистерна, и деца, играещи си с куче. На няколко места из въздуха на паното, прелитаха пеперуди монарх.

Още по-успокоена, Лус застана на дългата опашка от чакащи. Зад барплота с бърза крачка подтичваше млада жена и се опитваше да записва поръчките, които клиентите й крещяха от всички страни. Гъстата й, къдрава коса беше хлабаво прихваната на гърба с розов ластик. Макар че беше в напреднала бременност, тя успяваше да изпълни поръчките и да реагира на заяжданията на хората с комбинация от нахакано и дръзко отношение и язвително чувство за хумор.

Един поглед към вътрешността на кухнята и Лус разбра, защо малкото заведение беше толкова популярно. Така в нейните представи изглеждаха такериите в Мексико. Черната желязна скара беше заобиколена от кошници, от които се подаваха зелените глави на зелки, големи жълти и оранжеви чушки и вечното авокадо. До тях имаше подноси с нарязани на тънко лук, домати и говеждо месо. Готвачът беше едър мъж, стоящ широко разкрачен над димящата скара с оръфана, мазна престилка, увита два пъти около шкембето му. Но завиваше тортилите с финеса на матадор.

Устата й се изпълни със слюнка и тя се сети за неотворения плик с понички в колата. Откакто Есперанса беше починала, вече цяла седмица, нямаше никакъв апетит за ядене, но гледайки цялата тази храна, сега внезапно осъзна, че направо е озверяла от глад. Повечето хора на опашката пред нея си вземаха поръчките за вкъщи, така че тя имаше късмет и си намери маса, в задната част на ресторанта.

Нямаше представа, в коя част на града се намираше, но погълната от познатите миризми и звуци на своето мексиканско наследство, веднага се почувства някак странно като у дома си. Вкъщи никога не искаше да говори на испански език, но сега той й беше истинско утешение. Ядеше бавно, не бързаше да взема решение. Обедната навалица вече беше свършила. В такерията бяха останали само неколцина клиенти. Лус пиеше содата си със сламка и разсъждаваше върху вариантите пред себе си, които в момента май бяха само два — да се обади на Съли веднага или да се обади на Съли, след като му свърши работното време.

— Ей, госпожице?

Лус погледна към девойката зад тезгяха, която я викаше с леко отегчен тон. Тя бършеше веждите си с една ръка, а с пръстите на другата, потропваше по плота. Няколко къдрави кичура коса бяха избягали от дебелата конска опашка и от розовите пластмасови шноли отпред на бретона й и се виеха свободно, около зачервеното й лице. Бадемовите й очи, около които имаше кръгове от умора, се взираха съсредоточено в Лус.

— Да не си глуха, а? Госпожице? — провикна се тя отново. — Искаш ли нещо друго? Ако не искаш, ще поседна за малко. Краката вече не ме държат.

Готвачът извърна глава от печката и се обади с груб глас:

— Ей, кво става? Не съм ти казал, че можеш да си вземаш почивка. Ако си приключила с клиентите, ела да почистиш.

— О, хайде стига, мистър Кордеро — отвърна момичето почти хленчейки. — Ако не си взема почивка, ще родя това бебе ей тука на пода.

Мистър Кордеро я изгледа свирепо. Кожата на лицето му беше изпъстрена с белези от тежко акне, а късата му коса беше стоманено-сива.

— Все така казваш. Това бебе няма да дойде на бял свят поне още един месец.

— Не знам… Имам едни особени болки… — Момичето потърка гърба си многозначително.

Мистър Кордеро махна примирено с ръка във въздуха.

— Добре де, върви. Почини си. Аз ще почистя тук, само се шегувах.