Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

Лус изпуфтя, докато обмисляше. Предложението беше добро, а и така нямаше да й се налага да се връща в Милуоки. Замисли се и за стенописа в ресторанта. Може би беше още един знак.

— Добре, съгласна съм — реши най-накрая. — Благодаря.

— Е, ако двечките сте свършили с приказките, грабвай една престилка и се хващайте за работа, преди да е дошла вечерната смяна — нареди мистър Кордеро. — Vamonos. Да започваме.

През следващите няколко часа Лус се научи какво означава истинско търчане. Системата на мистър Кордеро, за вземане на поръчки, сервиране и почистване беше точна и ясна — никакво разтакаване. Менюто беше простичко и написано на голяма дъска, зад плота. Повечето хора бяха редовни клиенти и знаеха какво искат. Мистър Кордеро беше доволен, защото Лус схващаше бързо. Офелия беше шумна и бъбрива, всезнайко и постоянно я поправяше, дори за най-малкото нещо. Но освен това беше и напълно искрена и приятелски настроена. Когато си тръгнаха от ресторанта след затварянето му, ярката й индивидуалност се разкри в пълния си блясък.

— Това е просто страхотно! — възкликна тя и хвана Лус за ръката.

След като приключиха работа, момичето разпусна косата си, сложи на устните си искрящо червено червило, златна верижка с кръст и по няколко гривни на ръцете си. Те подрънкваха секси, когато вървеше.

— Мислех, че ще трябва да родя, за да намерим някой да ме замести.

Вървяха по улицата и минаха покрай гигантско пано, изрисувано на стената на двуетажна тухлена постройка, цялото изпъстрено с лицата на герои от историята на Мексико. От двете страни на улицата се издигаха дву — триетажни тухлени сгради с апартаменти. Повечето прозорци на първите етажи, бяха с решетки, а боята на вратите и первазите беше олющена. Край бордюра бяха паркирани стари коли. Една сграда, се открояваше сред другите като мандарина в кошница със сиви картофи. Като че ли току-що боядисана в яркооранжево с лъскави черни капаци на прозорците, ефектният външен вид на „Las Damas“ се подсилваше от саксиите с виещия се по стените бръшлян и бонбоненорозовите мушката, разцъфтели в последен летен порив.

— Прилича на старата ми къщичка за кукли! — ахна Лус.

Офелия се изкикоти и я побутна да продължат напред.

На къщата можеше и да й липсва финес, но не и сигурност. Беше обградена с висока, здрава и черна желязна ограда, която създаваше чувството за абсолютна непробиваемост. Вътре не можеше да влезе някой, който не беше желан.

Натиснаха звънеца. Няколко минути по-късно красива ниска блондинка с къса, права коса отвори вратата. Носеше очила с плътни черни рамки. Очите й измериха Лус внимателно от глава до пети. После погледът й се спря върху Офелия и усмивката огря лицето й като истински фойерверк.

— Офелия! Крайно време беше да дойдеш да ме видиш! — Жената прегърна силно момичето.

— Как си, Сюзан? — отвърна тя леко смутено.

— Виж се само! — възкликна домакинята, оглеждайки корема й. — Последния път, когато те видях, изобщо не си личеше, че си бременна, а сега… Това бебе май вече е готово да излезе и да си играе.

— Не и преди следващия месец, така че не му давай погрешни идеи, моля те. Разчитам да получавам заплата поне още няколко седмици.

Мобилният й телефон звънна и Офелия веднага започна да рови из чантата си. Цялата й досегашна нахаканост изчезна и Лус видя, как тя за миг се промени, като че ли избледня. Притисна телефона съвсем близко до ухото си.

— До „Las Damas“ — каза тя. Млъкна и изражението й стана още по-напрегнато. Обърна се с гръб, приведе се над телефона и заговори с по-тих глас. — Казах ти, че ще заведа Лус. Казах ти, Анхел, наистина. Добре. Съжалявам. Не знаех. Съжалявам, вината е моя. Да, добре. — Офелия кимаше с глава и гласът й зазвуча с фалшива бодрост. — Веднага се прибирам.

Лус хвърли бърз поглед към Сюзан. Тя беше скръстила ръце и се мръщеше.

— Какво беше това? — попита русата жена.

Офелия се опита да свие рамене небрежно.

— О, просто съм сглупила. Явно не съм казала на Анхел да дойде да ме вземе от тук. Чакаше ме в ресторанта.

— Осъзнаваш ли колко пъти каза „съжалявам“? — попита я жената.

— Ей, вината е моя. — Офелия погледна нервно към Лус. — Сюзан, това е Лус, момичето, за което ти говорих. Аз… съжалявам, но трябва да бягам. Анхел ме чака. С теб ще се видим утре.

Прегърна Лус и после се обърна отново към Сюзан.

— Грижи се добре за моето момиче, става ли?

Затича се толкова бързо по стъпалата, че Лус се уплаши да не падне и да се пребие. След като затвори вратата, Сюзан поклати глава.