Мери Монро - Дъщерята на пеперудите

— Не искам да идваш да ме вземаш.

— Какво искаш да кажеш?

— Всичко е под контрол. Ще оправя колата и ще продължа по план. Това не променя нищо.

— Ка… Ти сериозно ли? Все още смяташ, да направиш това пътуване, до Мексико с тази бракма? След всичко, станало днес?

— Не. Само до Тексас. Като стигна там, ще реша, какво да правя после. — Усещаше, как Съли беше посял семето на съмнението в гърдите й. — Скъпи, вече говорихме за това.

— Да, но беше, преди колата ти да се развали. И ще се случи отново.

— Тогава отново ще я оправя.

— Просто ми кажи, къде си. — Той натърти на думите си.

— Съли — каза тя, също така решително, изпъвайки, несъзнателно рамене. Усещаше как сърцето й бие силно. — Не искам да идваш да ме прибираш. Добре съм. Всичко е наред.

От другата страна на линията, настана мълчание. Последното нещо, което искаше тази вечер, беше да се кара със Съли. Когато преброи до десет, стисна слушалката по-силно.

— Знаеш колко много означава това за мен. Трябва просто да ми вярваш малко повече. Ще се справя. — Искаше той да я разбере. Да я подкрепи. — Страхувам се, че ако не направя това, ще бъда загубена завинаги. Не знам дали ти звучи смислено, но…

— Не. Не е безопасно, Лус. Не мога да понеса да пътуваш сама, из страната с тази кола.

Тя си пое дълбоко дъх и се опита да намери правилните думи. Знаеше, че Съли е консервативен мъж, който вярва в традиционните роли. Мъжът се жени, усяда, грижи се за семейството си. Беше му трудно да разбере, още по-малко, да приеме нейното желание да измине целия този път сама.

— Знам, че се тревожиш, но вече помислих за това. Ще поправят колата ми и ще продължа. Обикновена малка спънка.

— Спънка…

Чу се иронично сумтене.

— В момента просто се инатиш, Лус. Чуй ме, знам какво говоря и ти казвам, че не е безопасно да пътуваш, с тази кола. Ако продължиш, следващото обаждане, което ще получа, ще бъде от някой полицай, който ще ми каже, че са намерили тялото ти край пътя.

— Чудесно — отвърна рязко тя.

Изправи се и погледна през прозореца. Луната едва се виждаше през сградите, късче надежда сред морето от тъмнина.

Съли продължаваше да спори с нея, гласът му ставаше все по-висок и по-нервен, докато й повтаряше, отново и отново, колко лоша идея е това. Лус отдалечи телефона от ухото си. В сърцето си знаеше, че той говореше така, защото се страхуваше за нея, но не искаше да го слуша повече. Думите му я разколебаваха.

— Сега ще ти кажа „лека нощ“, Съли.

— Не ми затваряй. Не сме свършили с разговора.

— Ние не разговаряме. Ти ми крещиш, а аз чакам, това да приключи. Това не е разговор.

— Тогава нека да разговаряме. Виж, знам, че съм доста неотстъпчив, но скръбта ти пречи да мислиш логично.

— Съли…

— Ти си умно момиче. Не си лекомислена хлапачка. Така че спри да се държиш, като такава. Бъди отново благоразумното момиче, което обичам, и се прибери у дома. Или аз ще дойда да те взема.

Лус отново отдалечи телефона и се загледа в него, както го държеше в ръката си. Не му се сърдеше, знаеше, че тревогата му е признак на любовта му към нея, но не искаше да я обезкуражава точно сега, когато имаше най-голяма нужда от неговата подкрепа. Доближи телефона до ухото си с въздишка.

— Уморена съм — каза тя с пресипнал от изтощение глас. — Беше тежък ден, а утре сутринта трябва да ставам рано. Затова нека си кажем „лека нощ“, става ли? Ще се чуем утре.

Отсреща имаше само мълчание.

— Става ли? Лека нощ, Съли. Съли?

— Значи ще продължиш. — Не беше въпрос, а твърдение.

— Да.

Отново настана тишина.

— Съли, опитай се да ме разбереш. Трябва да го направя.

— Не разбирам. Но изглежда, няма значение.

— Има.

— Какво искаш да ти кажа?

— Не знам. Нещо окуражаващо. Като „късмет“, например.

Той се изсмя, но в смеха му имаше горчивина.

— Разбира се. Е, добре. Късмет.

Лус чу затварянето на телефона, след което остана само досадното пращене на прекъснатата връзка.

Той й затвори. Тя зяпна от изумление, че наистина го беше направил. И преди бяха спорили, но независимо, колко сериозни бяха кавгите им, никога не си бяха затваряли телефона, без да си кажат поне едно „трябва да вървя“ или „ще се чуем утре“.

Рязко метна телефона до себе си на леглото и се пъхна под завивката. Миг по-късно отново се чу звънене. Бързо се пресегна и вдигна апарата.

— Не трябваше да ти затварям — каза Съли.

Лус въздъхна с облекчение и се сви на кълбо.

— Не, не трябваше — отвърна тя, но вече не се сърдеше. — Никога не си го правил преди.